Няколко минути по-късно след мен дойде Васил. По-правилно - докараха го. Появата му бе впечатляваща. Едър, млад, със солидно шкембе и татуировки, гол до кръста, обут в синьо долнище от анцуг. Качен върху един от столовете колички, които стоят до входа на "Пирогов". Единият пръст на лявата ръка на Васил е омотан с някакъв парцал, от който се стича прясна кръв. Васил е припаднал - със затворени очи и стиснати зъби, тресе се и подскача. Количката се бута от бая народ. Тук са баща му, бременната му жена, една тумба приятели мъже и жени от махалата. Всички крещят. Тичайки, го вкарват в спешния кабинет, докато останалите спешни пациенти мълчаливо осъзнават, че чакането им току-що се удължи с два часа. Но все пак - зле е човекът, припаднал, може да го изпуснат, нека мине първи, да не стане някоя беля.
Васил е неописуемо пиян. Буквално - до припадък. Лекар пита баща му пил ли е. "Пийнал си е, хапнал си е свинско", отговаря уплашено родителят. Повече е притеснен, че синът му се е порязал. Питат - да не е епилептик, друг път правил ли е така. Роднините отговарят, че е ходил веднъж на психиатър. Не, не, не, за невролог ви питам. Емиииии...
Вкарват го в противошокова, което е вратата отсреща. И става страшно. Едрият мъж реве с цяло гърло, а обитателите на болничния коридор мигат на парцали - какво му правят на тоя?! Ситуацията полека се изяснява - ревовете са всъщност позиви за повръщане, очевидно насила предизвикани. И се почва едно: Уааааааааа! Веднъж, два, три, двадесет пъти. Хапнатото и пийнатото намират пътя навън. През това време жена му е залепила ухо до вратата на противошоковата зала. Роднините обикалят нервно и обсъждат някакви неща. Повечето са извадени като от калъп - анцуг, тениска, джапанки и черни от мръсотия пети. Около тях бързо се събират дежурният полицай със запасан под шкембето "Макаров" и частните охранители - едри, красиви момчета с опънати униформи и леко презрителни погледи към по-слаботелесните от тях. Скупчват се за всеки случай, но проблеми няма. Бащата на Васил се вайка, по едно време охранителите почват да го успокояват. Един от тях дори прескача до залата, връща се и разправя: Добре е, вече е контактен, говори. И се чува едно: Уаааааааа! Контактен и още как!
През това време от съседната врата излиза друг представител на нощната пироговска клиентела. Той е самостоятелен елемент, но се вписва идеално във васильовата група - с къси гащи и тениска. Обут в джапанки, краката му не са виждали вода, откакто е приобщен чрез кръщение към светата православна църква. Главата му е бинтована, а на тила - голямо кърваво петно. Но иначе е ок, стъпва наперено, размахва бабаитски ръце. Усмивката му е малко беззъба, но все пак налична. "Щом е така, ела да ми се подпишеш, че не искаш рентген", сякаш уморен от спора му казва лекарят. Нашият е готов, изчезват нанякъде да оформят документално отказа. След малко бинтованата глава се носи към изхода в прегръдка с приятеля, който също изглежда като човек, с когото не бива да се закачаш. "Е, аз къде бех припаднал, бре?", пита бинтованият. "Е па как къде?! На Трайчо до гаражо. Там те намерих", отговаря приятелят. "Ааааа, по-надоле бех", вика Кървавата глава. И още, след кратък размисъл: "Много се бех напил". Двамата стигат безаварийно до изхода, после единият пикае върху болничната ограда и изчезват по прясно измитите от летния дъжд улици.
Разминават се за малко с друг ракиен ентусиаст, положен върху оранжева количка. Него го карат санитарите, явно роднините му са дочакали линейка, преди да се втурнат лично. И тук главата е понесла основния удар, челото кърви стабилно. Санитарите го курдисват пред залата и си тръгват. А пострадалият хърка, все едно се цепят дъски. В коридора настава смях, затулен в шепи. Отвътре изскача лекарка и почва да го бута с два пръста. Ехооооо. Никаква реакция.
Останалите пред спешния кабинет са безкрайно скучни - един си усукал коляното, втори стъпил накриво. Не се научиха как се използват тия крака! И една уморена от старост баба, която седи на инвалиден стол и си подпира главата на бастун. "Нещо си го закъсал с крачето", обръща се към съседа си по пейка един, чиито долни крайници изглеждат съвсем в ред. А и той самият като цяло. "Да, ама ще се оправя", вика внезапно окуцелият. "Братле, аз съм болен от рак", откровеничи първият. След това признание разговорът така и не потръгва и двамата забиват поглед в пода.
Пред рентгена две девойки си говорят как се кандидатства в Академията на МВР. Физическите нормативи били ужасни, трябва месеци по-рано да се подготвяш, щото има тичане на 800 метра за 4 минути. Гадна работа.
В травматологичния кабинет двама на две носилки. Единият на около 70, вторият - към 30 и няколко. Старият току охка страдалчески и иска обезболяващи. Отговарят му, че тук няма, ще му дадат горе, в отделението. Младият, на висок глас: "Д-р Йорданов, моля ви, готов съм за операция. Умолявам ви, в състояние съм". Повтаря го през десет секунди. Викат му да мълчи.
"Ще протестирам, не може така да ме пренебрегват", ядосва се още повече. И пак вика доктор Йорданов, който така и не се появява.
В съседната стая Васил продължава със своето: Уаааааа! Но явно силата му се връща и крещи: "Не ми пипай ръката, мааа!". Ще остане в токсикологията за наблюдение. След малко го изкарват на носилка. Гледа с кротки очи, в които се чете умора.
