В памет на Слави К.
Този Панчо ми бе отдавнашен читател и привилегирован критик – още от времето, когато печатах стихове в славното ученическо списание „Родна реч”. Тогава то се четеше почти всенародно и авторите му придобиваха необяснима и напълно несъразмерна с творчеството им популярност. Аз самият получавах купища писма, а нерядко млади литератори и литераторки от страната специално идваха до Плевен да си говорим за поезия или каквото Бог даде. Така от едното нищо станах предмет на завист и неприятности в околната среда и още от тогава гледам на известността с опасение и досада. Панчо беше един от тези мои посетители, работеше в железницата на гара Левски, пътуваше безплатно и често в събота следобед се изтърсваше в Плевен да си бъбрим.
Пиехме сайдер в Малкия Балкантурист, разхождахме се по „движението” и той ми разказваше съвсем пресни писателски клюки, сякаш по влака имаше директна връзка със столичния литературен свят. След време, вече в София, с изненада установих, че повечето от пикантните историйки, научени от Панчо, действително се бяха разиграли и че той ми ги бе разказвал едва ли не в реално време.
Разбира се, ако имах нещо, публикувано наскоро, не ми се разминаваше подробен „разбор”, след което неизменно бях смъмрян, че пиша рядко, намираше, че не се трудя редовно, и наивно се опитваше да ме тласне към по-сериозна производителност. Странно, но въобще не ме отегчаваше, улесняваше ме и това, че почти не правеше паузи и не ми се налагаше да говоря. Мисля, че на това последното основно се крепеше и общуването ни. И на друго – не пишеше поезия. Нито в какъвто и да е друг жанр.
Беше конте и до мене, с окърпените лакти на избелялата до червеникаво ученическа куртка, той носеше железничарската си дреха като смокинг. Пред абитуриентския ми бал извади четири различни вратовръзки – да си избера. Обясни, че ги е вързала бившата му класна от гимназията на гара Левски, била най-прочутата майсторка на възли. Спряхме се на една от тях, но вечерта на бала моята пък класна, като ме видя, заповяда незабавно да я сваля – по-добре без връзка, отколкото с „това”. Бе модерна, елегантна жена и аз се подчиних. Но сякаш свалих вратовръзката завинаги. Смятам, че няколкото неизбежни случая, когато направих изключение да я сложа, спокойно можем да не ги броим.
Последното, което мога да ви кажа за Панчо, е, че той въобще не се казваше Панчо. Защо го кръстих така, ще стане ясно още тук.
По едно нещо приличаше на майка ми.
Искаше да съм спретнат, представителен... поет
Спомням си как мама ме облече, като станах студент: единствения шлифер, който съм имал в живота си, единствения балтон. До смъртта си очакваше да ме види с мека шапка, с чадър. А чадърът, Господи, какъв срам! Когато идваше да ме нагледа, всеки път ми подаряваше един и после винаги се оказваше, че съм го изгубил. Последния път не успя да ми купи, даде ми десет лева и ме закле да си купя сам. Скоро заръмя дъжд, аз се подсетих и тръгнах към ЦУМ – продаваха югославски чадъри точно за десет лева. Когато стигнах, открих, че съм изгубил парите. Казах на майка си и тя се примири: не става, не било писано.
Виждахме се с Панчо най-често в „Прага”. Работеше вече в управлението на железниците на ул. ”Иван Вазов”, аз се трудех в сп. ”Септември” на пл. „Славейков”. Не обичаше да ходи в писателското кафене – вечно ни прекъсваха някакви хора, а той мразеше да го прекъсват. Разказваше ми новини от литературния свят, които инак все не стигаха до мен, и доста твърдо разисквахме моите публикации и книги. Беше и си остана единственият човек, с когото съм си позволявал да го правя. Но винаги накрая имаше едно соло за облеклото.
Аз на това му виках ария и никога не му отвърнах сериозно
Той смяташе, че трябва да съм облечен подобаващо, че трябва да съм подобаващо подстриган, че е пожелателно да си пусна брада, че трябва да се държа солидно и важно – видът ми и поведението ми да отговарят на „нивото”. Хем знаеше, дяволът, че нивото в тоя занаят изобщо не се гледа по вид и изглед, а може би просто му харесваше да се изживява като наставник. (Беше четири години по-голям, но какво значение имаше това?) Иронизирах го на воля, разказвах му случки с мен и с други писатели все на тема „неглиже”. После попаднах на знаменитото стихотворение на Марко Ганчев за Панчо и марабуто. Казах му го и от тоя момент го прекръстих. Стана Панчо.
Знаете го стихотворението – някакъв Панчо додява на птицата марабу с глупави въпроси: защо, като е умна птица, не се носи подобаващо! Да обуе обувки, да сложи вратовръзка, очила. Вероятно досадникът се опитва да внуши на птицата, че трябва да се издокара и наконти, за да я разпознават и почитат. Марабуто е умна птица и това трябва да си личи. Този Панчо явно не знае достъпната българска мъдрост, че по дрехите само посрещат. Стихотворението е кратко, но на марабуто вече му е омръзнало и се тросва: „Стига ми, че съм с крила”.
Крилата са достатъчни, костюмът само ще пречи
Но Панчо не почна да ми вика Марабу. Продължи да ми прави забележки, понякога толкова странни и придирчиви, че се питах дали не ме занася. Последния път ми рече: нямало ли да се снимам за поколенията като истински писател, на фотото крилата не се виждат, трябва снимка с топъл, „значителен” поглед, най-добре с брадичка, подпряна на длан – не съм ли видял как се снимат колегите, имал позната фотографка, която куцо и сакато все така ги снима. Кой ще ме вземе на сериозно след време с моите образи рошави и мрачни, като че съм хванат от улицата, пък то повечето са и на улицата щракнати. Беше се подготвил, но аз дори не му се присмях. Въобще не ми беше до смях тогава, претупахме си срещата и се разделихме. И – край.
Панчо не се виждаше с крила, но отлетя на небето. Късно се сетих: той беше говорил за смъртта. По-скоро за моята. Искал е да се погрижи, кой знае защо бе решил, че след време някой ще разглежда портрета ми. Милият Панчо, нищо не бях разбрал.
Вчера трябваше да дам снимка за една антология. Рових, избирах, нищо не харесах. Ако са хубави – не са нови. Ако са нови – не стават. Сетих се за него: виж си колегите! В интернет е лесно, бръкнах и се застоях. Ами да! От миналия век, от новия – пълно с подпрени брадички. (И бузи.) И класици, и бохеми, и просто кандидати на славата. Бях прибързал, винаги съм смятал, че така се снимат графоманите. Засрамих се.
До едно време са се подпирали на дясната ръка. Вероятно защото часовниците са били джобни. Или защото по-бедните са нямали часовници. В наше време – на лявата. Часовникът да се вижда. Човещина, казвам си. Или просто стандарт. Или невинна писателска суета. Или просто: така правят всички. Опитах пред огледалото – късно е за каквито и да е снимки. (На небето Панчо сигурно въздъхна, защото огледалото се изпоти.) Късно е за фото с часовник. Както е късно за шапка, за чадър и шлифер. Разминал съм се с тях. Благополучно.
Изглежда, стигало ми е, че съм с крила.
А нямам.
