facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Лични и международни събития

2057
Снимка: Архив
Калин Донков

Марсаскала (Малта), специално за „Нерви и утехи”

Тук рядко се появяват новини, годни за българската преса. Най-ярката, която си спомням, бе убийството на местна разследваща журналистка. Друга, съвсем прясна, бе със силно българско участие: дъщерята на избягалия затворник Пелов роди в Малта здраво момиченце. Това се случи почти едновременно с гибелта на дядото на бебето, застрелян насред Ботевград. Другите новини обикновено са протоколни – ще се мерне президент, премиер, някой министър. Или ще се появи български футболен отбор в опит да спечели контролна среща. Това дори не е медийно събитие, превръща се в такова, когато тукашни аматьори обърнат някой наш „гранд”. Като малка свободна медия „Нерви и утехи” не се състезава с конкуренцията в полето на информацията. Тя, и да поднася новини, прави го избирателно, предлага онова, което другите не могат да докопат, камо ли да съобщят.

Някога, пришпорени в надпреварата, кореспонденти и специални пратеници се задъхваха над телефонната слушалка, за да изпреварят съперниците. (Така и биха го писали тогава: „Малта, по телефона...”) Сега е друго, достатъчно е да бъде специално и единствено за Н&У, за да намери място под „шапката” на рубриката. Обяснявам всичко това, за да подчертая изключителността на новината, да я заредя с малко апломб и значимост, каквито тя за мене без съмнение има, но вас в това ще трябва тепърва да ви убеждавам. Налага се, тъй като и новината тази ние си я „генерирахме” сами – в нашия живот, в нашето семейство. Хубавите новини в българския свят, трябва сам да си ги произвеждаш, тази е точно такава: хубава и тъжна.

Събитието на седмицата го поднесе внучката ми Теа. Откъсна се за миг от телевизора, специално се откъсна, за да съобщи, че едно зъбче отпред се... „люлее”. Това извънредно съобщение разтърси дядо й до корен. (Другият шаблон е „до основи”, но и двата като никога прилягат.) Сковах се от изненада. Не че предно долно зъбче на едно шестгодишно дете не е нормално да се „разлюлее”. Ненормалното бе, че аз присъствах, бях очевидец (а сега и летописец) на това събитие. Никога не бях се надявал, че това интимно преживяване ще ме сполети и ще ме раздруса. Свикнал бях и се бях примирил, че това ми е завинаги отнето, че е част от нашето семейно предопределение: да не присъствам, да не съзерцавам, да не участвам и да не се намесвам в знаковите случки от детството на по-малкото ми внуче. Без мен при първото зъбче, без мен при първите думички, без мен при първите стъпки, без мен при всичките чудесни събития в детския му живот. Без да се развълнуваш, без да се възродиш, без да се вдъхновиш, без да се разнежиш и просълзиш от елементарно човешко щастие. Който е бил така ограбен в това си право – той знае.

Думата „експроприация” е в речника на всички решителни обществени промени от миналото. Най-общо тя означава отнемане на нещо от едни хора в полза на други хора. Не непременно от малцинството в полза на мнозинството, може и обратното. При последната революционна драма експроприиран се оказах и аз – експроприирана бе общонародната собственост, в която някакава частица трябваше да е и мое притежание. Това – в качеството ми на човек от мнозинството. Признавам, не ме засегна особено. Нямах чувството, че съм акционер на социализма. Или поне нямах доказателства, че съм бил. Приемах хладнокръвно щетите от промените, това бяха загуби материални и значи, обясними. А с обяснимото се свиква лесно. Честната и без унижения работа, свободната за творчество душа, неприкосновеността на словото и хляба – те можеха да се извоюват отново. Борбата също е състояние на комфорт, макар и не за всеки.

Но експроприирани бяха и мои лични ценности, вече неизвестно в полза на кого. Това бяха точно тези уж неотнимаеми човешки притежания, върху които по някакъв необявен консенсус никое справедливо общество не посяга. Заминаха децата ми – учех се да гледам философски, бяха опустели и други семейни гнезда. Донкови не се предаваме лесно и дори въобще не се предаваме. Съзнавахме, че ще трябва да закрепим рода и в един друг свят. (Каквото и да значи това!) Разпознавахме и принасяхме своите жертви: раздялата, недостъпността на простите семейни утехи, на съкровеното докосване до светлите нашите продължения, на великото разбиране между родители и деца. И внуци...

Сега, разтърсен от едно „люлеещо се” зъбче, трагично осъзнах размера на огромните загуби, понесени в раздяла. Неизмерно бях щастлив през тези дни, признавам. (Затова и го изразявам в тази „специална” кореспонденция.) Но в същото време и странно разгневен. От това, че съм тук само случайно и че съдбата го прави може би и за да осъзная какво ми е отнела и какво предстои да ми ограби. Чувствам се виновен пред гнева си, задето го разкарах. Исках състоянието на щастие и умиление да се състои без примеси и контрапункти. Е, състоя се. Но неговата кулминация няма да видим. (Направих справки: едно предно зъбче може да се „люлее” и до два месеца дори.) Със сигурност няма да сме тука, когато то най-сетне ще падне. Но това ще се състои в мое отсъствие, в чужбина (или пък аз за зъбчето ще съм в чужбина) и вече няма да бъде лично, а международно събитие...

За да прогледнем някой ден, че човешките наши драми и неволи отдавна са прекрачили от нашия малък свят в големия.

10

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Борбата с корупцията изгоря край Радомир
Мачът за ТЕЦ "Варна" и Доган е уговорен

Румяна Гочева

19.09.2018

306
„Децата на партията” – амбициозни, послушни и заменими

Людмил Илиев

19.09.2018

688

Коментари

Eisblock
снимка на Eisblock

Който е бил така ограбен в това си право – той знае.

За жалост г-н Донков, не сте единствен. Не само в еднаквостта на Загубите в разрушенията на естественият преди български социум, но и в тяхното осъзнаване. Може би не се достига до дъното от всеки, подобно онези дълбоководни гмурци, но това не променя катастрофата измела невъзвратно бъдещето на България в по-близка или  далечна чужбина. - Подобно на есенните листа в надвечерието на първият сняг.

 

Скърбим - баби и дядовци - кой още жив, кой вече достигнал истинското "светло бъдеще".

 

Мъча се също да не мисля и да не се заглеждам из дълбокото на мислите, чувствата и загубеното настояще. Защото тогава от скритото там, таблетките за кръвно, сърце и междуушие няма да помогнат и за един миг може да се премине в "нирваната" на безвремието...

 

Кой знае? А може и нищо да няма след Това. Или ако има, мащаба на промяната ще е така безбрежен и недопустим спрямо момента ни тук, че единствено бледото сравнение как е след напускане на сцена след краят на представлението, може да помогне и даде бегла представа "Какво би било ако...".

 

Благодаря г-н Донков, позволихте ми едно малко отпускане, та да позволя образа на далечният мой внук да изплува. Две години минаха от последната среща, много за късо, с него...

 

Две.

ata

👍 Брях, откога не съм ви вдигал палче г-н Донков. По техн. причини.😊 Живи и здрави и по-често виждане пожелавам.👩

генек

Четивата, поднасяни в петък са своеобразна компенсация за чорбите, сипвани в четвъртък и събота. Хубаво е човек да види нещо различно от оная дама от чужбинско, както и Сула. При Калин Донков е обратното на техните ... хайде да спестя. Но той пише умно, човечно, смислено, красиво, убедително, житейски истинско...

И къде са палчетата? Не мога ги откри...

-----

http://[url=genekinfoblog.wordpress.com][blue]Блогът на Генек [/url]

Hateras
снимка на Hateras

И къде са палчетата

 

Кутията дето пишеш ново мнение, горе, най-дясната "иконка" /едно ухилено лице/ ти отваря нов прозорец с картинки. Те там има и палци.

Penchobre

Калин Донков 👍

Но пък знаем, че Там са по-добре. Е, без тях, ние Тук не сме! 😭

Hateras
снимка на Hateras

👍

LEFT

Написаното е толкова мило, тъжно и искрено. Благодаря ви г-н Донков. Много от нас имат тази скрита болка и рана в сърцето.

novichok
снимка на novichok

За есето 👍

<><><>

Нещо в стил не съм си пила хапчетата, но да взема да се изкажа :(

2рee

❤️✈️

BuboLechka
снимка на BuboLechka

Много е сложно, младите решават сами, дали да заминат или останат. На нас ни остава само да приемем избора им. А и няма гаранция, че и тук няма да пропуснем някои вълнуващи мигове от израстването на внуците ни.

Влез или се регистрирай за да коментираш