Най-неприятният въпрос, на който икономистите са длъжни да отговарят отново и отново, желателно - разбираемо и разумно, звучи така: "Защо въпреки отчетите за все по-сериозен икономически ръст ние, обикновените хора, не живеем по-добре?" Може да се изненадате, но този толкова типичен за българите въпрос съвсем не е наш патент. От поне година насам, понеже фазата на депресия отминава и икономическо оживление има в практически всички страни, същия въпрос си задават хората по цял свят. Без значение какво е фактическото ниво на потребление и жизнен стандарт на питащите. Днес този досаден въпрос е центърът на икономическите дебати в страни на върха на златния милиард, вземете за пример САЩ, Германия, Италия, дори Франция (макар че точно там стопанският растеж не е особено убедителен и звучи по-скоро в бъдеще време, в плановете на президента Макрон много скоро галският тигър да надскочи по ръст дори германците, шампионите на Стара Европа). Убедителен отговор на коварния въпрос няма. И никога няма да бъде намерен приемлив отговор, защото, макар и формулирана във въпросително наклонение, популярната и популистка фраза изобщо не е въпрос. Тя отговор не може да получи, само различни обяснения. Това е всъщност един многопластов мем (meme), една натрапчива и заразна идея, идея фикс. Мемът съдържа поне две субективни допускания, които никаква логика не може да обърне. Едното дефинитивно - аксиоматичната постановка, че всеки растеж е непременно нещо "добро", че той носи ползи на всички участници в икономиката; има растеж, всички трябва да сме "по-добре" (каквото и да значи това) отпреди. Втората вградена заблуда е оценката кога "живеем по-добре". От хилядолетия насам огромната маса запитани дали живеят по-добре от вчера са отговаряли отрицателно и така ще отговарят до края на времето. Без значение какво показват реалните факти и обективните критерии. Въпросът не е икономически. Икономистите мерят динамика: количествено отношение на днешното ниво на някой показател към вчерашното при съпоставима база, но



човекът се мери с мечтите си,



не със собственото си минало. Той търси съпоставка за това дали живее по-добре не в мярката с колко се е оттласнал от вчерашното, а с колко е доближил до желаното. А желаното, измерено с виртуалния свят на рекламите, в който всеки 30 секунди те връхлита поредна потребителска наслада, може да има безкрайни стойности. Едва ли някой си е направил инвентарен опис на "желаното" - за повечето от нас то е някакъв облак от представи. Илюзорен, вечно топъл свят, с безкрайни плажове, където блаженстваш с ослепителна красавица, винаги с ледена напитка в ръка, макар в близките десетки километри да няма жива душа. Другите 8 милиарда жители на земята са някъде другаде. Във фиктивния потребителски рай, построен и дълбоко впечатан в промития мозък на масовия потребител (за това се грижи световната рекламна индустрия с над трилион долара годишен продукт), никой не работи, всеки потребява: таблетки срещу газове, суперавтомобили, отдих в рая, ястия и напитки, невероятни жилища - можеш да имаш всичко това, без усилия, веднага. И понеже в икономическата, т.е. дефицитна, реалност ти, потребителят, не можеш да имаш обетования рекламен свят, няма как да приемеш, че "живееш по-добре".



Икономическият ръст е невидим 



Да допуснем, че ръстът на брутния продукт в страната е 6% год., разпределя се равномерно и пропорционално на дохода, и то изцяло. От него към 1.5% е чист ръст на цените, останалите 4.5% представляват около 675 лв. на човек на година, 56 лв. месечно, 1.85 лв. на ден. Това е абсолютната горна граница на ефекта, който можем да получим - ако целият прираст влиза пряко в джобовете ни, а за фиска и квазифискалните фондове няма нищо. Дори при ръст 6% годишно, дори изцяло да отива "за хората", нетният приръст е направо пренебрежим. Завчера срещнах колега, повишен и получил 20% по-голяма заплата. Никакво подобрение не чувствал, парите пак за нищо не му стигали, само върнал малко от борчовете. Върнал борчове? Т.е. колегата отдавна вече консумира в аванс подобрението от повишението. Нищо чудно, че сега, когато ръстът на дохода му е вече факт, той си остава невидим - консумиран е авансово и сега изглежда, че ръст въобще няма и той се чувства като в онзи руски виц - пита един "А кога ще стане по-добре", отговарят му "По-добре вече беше".

Ръстът може да влошава статуса на големи части от населението, той невинаги е "добро" и със сигурност не за всеки. Ето как. В България личните доходи растат далеч по-бързо от брутния продукт, от оборотите и от печалбите на фирмите - защото нашите доходи са все още наполовина на средното за ЕС, а вече има дефицит на работна сила и българският работодател се конкурира пряко на общия европейски трудов пазар. Ако не получи сравним (ефективен!) доход, българският работник ще търси по-добра възможност в чужбина. Затова доходите от труд в България растат далеч над средното за Европа. Към тях се добавя и вносът на доходи от чужбина (пари, заработени и спечелени навън, но харчени у нас). В крайна сметка, след като част от брутния доход на домакинствата се натрупа под дюшеци и банки, всяка година отчитаме близо двуцифрен ръст на потребителското търсене (локално, внос и "трансгранично"). Естествено цените растат. Не само за сметка на инфлацията, но и поради "естествена" субституция на продукти и услуги в потребителската кошница. Това е



промяна на т.нар. мащаб на цените 



(по Смит и Маркс днес го наричаме "стандарт на живот") - получаваш повече, но понеже харчиш повече, от една страна брутният вътрешен продукт расте, обаче физическият обем на потребяваното не нараства в същата степен, а за част от хората дори може и да намалява - най-вече за онези с фиксирани доходи. Така че икономическият ръст (на БВП), измерван в парични единици, далеч не е равнозначен с нарастващо физическо потребление, а и фактически нарасналият физически обем на потреблението първо е трудно осезаем, второ - във все по-съществена част е антиципиран (години наред потребяваме авансово онова, което ще получим като ръст на доходите в бъдеще), и накрая - изостава далеч от обещаваното във виртуалния, магичен (т.е. измамен) свят на рекламите. Затова какъвто и ръст да отбележи икономиката на България, години наред ще си останем една неудовлетворена и затова изживяваща се като нещастна нация. Но пък неудовлетворението е двигател на стремежа и дава енергия да се конкурираме, нали?