Мисля, че толкова интимна история в "Нерви и утехи" не сме чели досега. Един любовен заговор, стоплен от необикновена нежност и жалост, от бездънно търпение и от почти свещена лъжа. Допрях се неволно до този заговор и веднъж-дваж почти участвах в него, достатъчно, за да бъда покъртен и възхитен. Сега, когато това вече не е строго охранявана фамилна тайна, успях да поразпитам и да подредя някакви подробности, но подробностите от участниците излизат трудно, те са се вградили в онези няколко години и излизат повече случайно, отколкото когато са търсени. Вероятно, ако се възстановят най- ярките епизоди от онази игра, ще се получи една невъможна пиеса на абсурда, в която достоверен и убедителен ще изглежда единствено самият абсурд. Това със сигурност ще я направи съвременна. Абсурдът е убедителен белег на днешния ни живот.
След седемдесетата си година съдията Антон П. се преселил в родното си село Моравче. За две-три лета потегнал старата семейна крепост, модернизирал я според кесията си, пренесъл любими книги и музика, накупил инструменти и градинарска техника и си пуснал брада. Заживял там с наслаждение и все пак... амбициозно. Това не била бащината му къща, а дядовата. Родната му къща била в Д., където татко му също бил съдия. А амбицията на новия селянин била насочена към голямата стара градина, пълна с изчезнали вече сортове дървета, засадени и подредени от дядо му Анто, цял живот фелдшер в Моравче. Като се пресметнат годините на внука, повечето от тези дървета ще да са били вековни и отгоре. Първата му работа, като навлязъл в това поприще, било да засади фиданки, върху които после да ашладиса тези изчезнали почти навсякъде сортове.
Такава градина нямало в Моравче. Къщата пустеела от десетилетия и големият двор бил съвсем подивял. Изрязани, варосани, окопани сега дърветата се представяли някак подмладени, раждали като циганки, както обичали да казват в селото.  В невиждано кратък срок съдията се научил да коси, убедил един съсед да пренесе кошерите си и градината станала като от списание, идвали да я гледат и другоселци. Гордост на пейзажа били трите стари мушмули, разположени на малката гърбица в дъното му. Такава овошка в селото нямало, много години се опитвали да я пренесат наоколо, но тя растяла само там. За няколко сезона новият градинар завъдил малинак, културна къпина, лешници, дрянове. Покрай оградата прострял нискостеблена дюля, варял от нея невиждана ракия. Наесен някой от зетьовете отивал с кола до Моравче и откарвал към столицата част от реколтата. Повечето плодове дядото оставял до пролетта при себе си. В старата къща те се съхранявали най-добре.
Самият той обичал да коментира своето закъсняло посвещение: "Цял живот вкарвах престъпници в затвора. И какво остана от това? Нищо. И които съм вкарал, вече са излезли. А градината стои, ще ни надживее."
На единайстата година получил инсулт. От реанимацията в Д. го откарали направо в София. Бил скован отдясно, говорът му едва се разбирал. Полека-лека възстановили каквото успели. Е, не можел да излиза сам, за Моравче трябвало да забрави. Но той не забравял.
Фамилията се грижеше за него дружно и достойно. Той овдовял рано и отгледал двете си дъщери с много труд и себеотрицание. Два пъти се женил неуспешно, момичетата ревнували, били много гневни заради паметта на майка си, но после, вече големи жени, осъзнали, че това е неговата най-мъчна стъпка заради тях - да им доведе грижлива мащеха вкъщи. Не станало, но по-малката ми каза веднъж, че точно този негов саможертвен опит е в сновата на тяхната дълбока преданост към баща им. Мъжете им обичаха съдията "заради всичко, което той беше". Когато ме запозна някога с него, професор П.Т., моят приятел от войниклъка, сияеше от гордост и от възхищение.
Като го докарали от село, двамата сина на професора се пренесли в апартамента на дядо си, за да бъдат денонощно при него. "Гледат го като във ВИП" - осведоми ме Хари Зл., който поне веднъж в месеца ходеше при съдията за партия шах. Старецът бил с акъла си, шегувал се с Хари: "Ще те бия с лявата ръка!". С дясната си служел, но трудно. Аз също се отбих един-два пъти, беше разпитвал за мен. (Бе ми читател още преди да се познаваме - много юристи ме знаеха покрай отдавнашните ми съдебни новели.) Тогава ме и посветиха в тайната.
Две години семействата правели малка бригада и наесен прибирали плода от дърветата, пренасяли го в София, колкото се побере в багажниците, останалото раздавали още на място. На третата есен заварили градината без дървета. Останали равно изрязаните пънове, храстите и леската. Къщата била непокътната, но дворът - опустошен. Съседите гледали гузно - никой не събрал кураж да извести собствениците за зулума. Между тях били и онези, на които било поверено да наглеждат имота срещу плода от пролетта и лятото, както и сеното от коситбата. Кметът просто се скрил. Последното дело на стария съдия, неговото лично, вдъхновено дело било разгромено и приключено с моторни резачки пред очите на малодушното Моравче.
Как дъщерите и зетьовете, внуците и братовчедите, най-близките и приятелите, на които бил оставен достъп до стария човек, са се договорили да пазят тайната за непоправимото, е отделен сюжет. Как са се подготвяли да твърдят едно и също при всеки негов невинен въпрос за градината, за отделните дървета, за цъфтежа, за завръза, за зреенето, за които той все сънувал новини. Как са съставяли измислиците за бедствия, за суши, за мразове и за другите унищожения, "сполетявали" всяка година Моравче - само да не се изпуснат за истината, която да убие дядото. Представям си ги сега като низ от напрегнати сцени, с неочаквани и хитроумни обрати, със сложни душевни преживявания - и от страна на измамниците, и от страна на уж доверчивия, но и великодушен старец, който подозира истината, но се страхува да я научи. Получавах различни подробности, какви капани били желанията и въпросите на съдията и какви виртуозни отговори изобретявали, за да се измъкнат. Самите те се били пренесли в една парлелна действителност, в която градината била непокътната, процъфтяваща, безсмъртна. И тая действителност им била някак мила, родна, скъпа - за да обслужи тяхната лъжа.
Така е било всъщност и то е, което особено силно късало сърцето. Когато ми го разказваше, моят професор се просълзи. А ми го разказваше, защото строго ме инструктираше какво мога и какво не мога да споменавам пред болния. Водели му понякога гости, като внимавали по никакъв начин да не са свързани с Моравче. Но, каза той в заключение, тази омерта странно сплотила родата, изчезнали дори и невинните дрязги, болките и проблемите им станали някак съвсем общи, вярвали си и се подкрепяли във всичко.
Помня онази среща, старецът бе свеж и жизнен, говорът му бе възстановен почти напълно. Две неща ме поразиха - любопитството и паметта. Помнеше подробности от моите ранни съчинения, разпитваше за герои, които самият бях забравил - за съдбата им след това, за престъплението и наказанието, за изкуплението. Порази ме и друго - инсултът бе му отнел способността да чете. Не познаваше буквите. Ужасих се, видя ми се по-страшно от гибелта на неговата градина. Само веднъж я спомена, пак по този повод: искал да напише книга за старите сортове, които спасил в нея (за тая цел трябвало и много да се чете), но азбуката била изгубена за него.
Почина на осемдесет и осем години, както някога дядо ми Павел. Изпитанието свърши, ред бе на облекчението. Но облекчението не върви след смъртта. Погледнали към себе си с други очи. Осъзнали, че са били добри деца и внуци. И добри хора:  милостиви, търпеливи, неуморни в чувствата си и в синовната си отдаденост. Това бил тъжният плод на оная погубена градина, последният й плод, предназначен да нахрани разплаканите им души. На тях било писано да го оберат. В нашия безсърдечен и зле подреден свят един и същи плод може да е за някого прокълнат, а за другиго - благословен. Но това само изглежда така. Всъщност човекът, със своя си труд и със своята добрина и свяст е онзи, който благославя плода...