Центърът за украински бежанци във Варна в момента е едно от най-странните места на света. Тихи хора пристигат и, спасени от смърт, застиват пред неизвестното. Други се спускат срещу тях  - енергични, добродушни, лъчезарни, любезни, хаотични и стресирани, но всеотдайни в помощта си. И никой в множеството не знае как ще свърши цялата работа, какво предстои.

Три сюжета:

майка влиза с повитото си бебе на ръце.

До нея друга търси панадол. На мига ѝ се появява в ръцете. На метри от тях възрастна жена плаче, младо момиче-доброволец я прегръща. Друга доброволка говори с журналист. Предния ден е дала интервю по телефона, сега репортерът се представя на живо. Тя казва: “Да, разбира се, говорихме с вас. Тук е лудница, виждате го. Хора, мъчим се, опитваме... Много хора. Не може да си представите какво е? Всъщност,

вие кой бяхте?“.

За десет минути тя е говорила с над 30 души, обсъдили са над 50 въпроса, тикнала е храни, дрехи, лекарства в стотици чифта ръце. И наистина вече не знае кой какъв е край нея и какво точно обсъждат.

Бежанският център се намира в Двореца на културата и спорта. По-специално – в един от огромните коридори на сградата. Той отвори врати в средата на миналата седмица, след като преди това хора с украински, руски или бесерабски етнически корени, заселели се преди години у нас, спонтанно поеха наплива. Именно те, чрез социалните мрежи, координираха кой къде да бъде настанен - абсолютно доброволно. Сега при наличието на бежански център,

основната работа се извършва... пак от тях.

Просто вече не го правят от дома или в работния си офис. Но постоянно доброволческата група се увеличава – прииждат студенти, журналисти, преводачи, IT специалисти, продавачи, носачи - всякакви хора.   

Бежанският център определено е една изключително странна структура. В него могат да бъдат забелязани депутати и топактивисти на управляващите партии - мъкнат чували с дарения или раздават номерца на чакащите бежанци. Има и държавни служители. А шеф на самия център се оказа една от най-одумваните дами на “промяната“- варненката Виолета Лорер. Обаче няма и грам институционалност в цялата работа. Всичко се движи с

енергията, емоцията и себераздаването

на гореспоменатите доброволци: един хуква да организира по-добър интернет; втори да преправя набързо скалъпените указателни бележки; трети е зает конкретно с даренията; четвърти се мъчи да устрои нещо като гише... И постоянно пристигат представители на фирми, които предлагат помощ. Не секва и потокът от хора, носещи дрехи, храни, детски колички, играчки...

Постепенно, с напредването на дните хаосът започва да отстъпва пред що-годе стройна организация. В момента, когато бежанец пристигне, човек го поема –

дава му бланка и указания какво да попълни,

обяснява какво предстои в следващите  часове. В бланката украинецът вписва данните си, от какво имат нужда. Чака реда си с номерче в ръка и влиза в помещение - там се обработва информацията, определят се квартири за хората (съобразно заявени и незаети), решава се как точно да бъдат закарани. Или на някой, ако има нужда от по-специално съдействие, то да му бъде оказано. После бежанците се нареждат за дарения – и им се дават стоки и продукти, съобразно заявените от тях. Накрая

изчакват да бъдат закарани до адрес.

Няма нужда да се уточнява, че абсолютно всеки - от посрещача на входа, през момичетата, които обработват данните на компютрите, до шофьорите са доброволци. Пак доброволец е качил и софтуера за обработка на данните.

Проблем в цялата тази работа е, че регистрацията, която извършват бежанците в бланките, е единствено за целите на координационния център, тоест с оглед на настаняването и първата помощ. За да получат хуманитарен статут, те ще трябва да попълват други документи. До вчера Агенцията за бежанците не бе стартирала този процес на място.

Само за около 4 часа вчера през бежанския център преминаха около 500 души. На групи са по около 4-5, като 3/4 са жени с деца. Понякога идват директно от Украйна, друг път са отседнали нейде преди да посетят центъра. Тихи, изморени, мълчаливи...

В единия край на коридора е разположен детски кът. Аниматор играе и наглежда малчуганите, докато възрастните вършат важни неща. Това е най-тъжният детски кът на света.

Лена е на около 50 години. Заедно с дъщеря си и внука тръгват от Одеса. Добират се до България след 48-часов престой на румъно-молдовската граница. “Това е ужас. Всеки ден въздушна война... Удрят, удрят, удрят!...

 По църкви, училища, болници.

И не мога да разбера кой го измисли. Не разбирам, не проумявам, не ми е понятно. Казвам си – просто не е възможно. Та ние си живеехме прекрасно. Одеса е един прекрасен град. Кой го измисли? Две седмици мисля и не мога да проумея – кой?! На мен ми е срамно тук, като просяк наредена...“, казва Лена.

Плаче.

А Ирина, рускиня, живееща от 8 години във Варна, доброволка, я прегръща: “Недей, мила, недей. Не си просяк, хората просто даряват. Всичко ще се оправи!“.

“Той е на 8 и е роден на 9 май“, сочи Лена внука си. Долавя се гордост, произнасяйки "9 май". Долавя се и яд. Долавя се и обвинение, че всичко това се е случило. Но има ли смисъл да обвинява? Какво точно ще произтече? Лена рухва: “Знаете ли – мисля, питам се и нищо не мога да направя. Нищо не можеш да направиш. Ни-що!“.