В столичния район "Подуяне", между ул. "Тодорини кукли" и бул. "Владимир Вазов", се намира малката уличка" Михаил Сарафов". Тя е кръстена на един бележит български политик, дипломат и просветен деец, чиято роля в ранната история след Освобождението от турско робство е много голяма. Сарафов има сериозен принос и за ранното развитие на България като самостоятелна държава.
-----------
Михаил Сарафов е роден във Велико Търново на 26 февруари 1854 г. Баща му Константин Сарафов много държи на образованието и изучава добре синовете си. Братята на Михаил също са известни личности - генерал Иван Сарафов (той е бил и опълченец) и д-р Георги Сарафов, който е сред основателите на Българския червен кръст и е бил кмет на София.
Първоначално Михаил учи в родния си град, но после е изпратен в гимназия в Загреб и завършва там през 1875 г. Завръща се във Велико Търново и става учител, като се захваща и с революционна дейност - участва в работата на Българския революционен централен комитет, включва се в Старозагорското (1875) и Априлското (1876) въстание.
След потушаването на въстанията е арестуван от турските власти, но скоро е освободен и заминава отново да учи в Загреб математика и физика, като се прехвърля в Мюнхен, където завършва висшето си образование. Същевременно специализира и политическа икономика в Париж.
Когато отново се прибира в България през 1880 г., става член на Либералната партия и като такъв е избран за министър на народното просвещение в кабинета на Петко Каравелов (1880-1881 г.), наследявайки на този пост Петко Славейков. При преврата на 27 април 1881 г. обаче правителството на Каравелов е свалено, Търновската конституция - суспендирана, и в страната се установява т.нар. Режим на пълномощията, при който княз Александър Батенберг ограничава ролята на парламента и управлява чрез укази и назначени от него правителства и Държавен съвет.
Михаил Сарафов е посочен за министър на просвещението и в новото правителство - на руския генерал Казимир Ернрот, но веднага отказва поста, заявявайки, че назначаването на този кабинет е незаконно и че е нередно той да се оглавява от чужд поданик.
И тъй като е завършил Математическия факултет в Мюнхен, става началник на новосъздаденото Статистическо бюро при Министерството на финансите. А една от основните му задачи е да организира първото преброяване на населението в България.
Режимът на пълномощията приключва през декември 1883 г., а през 1884-та Сарафов вече е деветият министър на финансите на България - в правителството на Драган Цанков. Така, едва 30-годишен, той е най-младият човек на този пост в страната и остава рекордьор и до наши дни.
През същата 1884 г. е приет за действителен член на Българското книжовно дружество, което по-късно се преобразува в Българска академия на науките. И се отдава на други дейности - най-вече в областта на просветата, като се отдалечава от политиката. От 1893 до 1896 г. Сарафов е директор на Солунската българска мъжка гимназия, а от 1895 до 1896 г. - на Солунската българска девическа гимназия.
Когато се завръща в София е назначен за зам.-директор на Осигурително дружество „Балкан“ (1897-1900 г.) и същевременно е ковчежник на Българското книжовно дружество (1898-1904 г.).
Но през 1901 г. се връща в политиката, като става министър на вътрешните работи в коалиционното правителство на Петко Каравелов (1901 г.), а след това застава начело на финансовото министерство (1902-1903) в трите самостоятелни прогресистки правителства на Стоян Данев, дългогодишния лидер на Прогресивно-либералната партия.
През следващите години Сарафов навлиза и в дипломацията. Първо е назначен за дипломатически представител на България във Виена (1904-1909 г.), а след това е пълномощен министър в Цариград (1909-1913 г.). Представлява външното министерство на дипломатически мисии в Солун и Силистра по време на Балканската война (1913 г.).
Един от малко известните факти за Сарафов е, че той е в състава на българската делегация за подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г., и то като един от петимата пълномощни делегати заедно с премиера Теодор Теодоров, министъра на обществените сгради и благоустройството Александър Стамболийски, правосъдния министър Венелин Ганев и министъра на търговията Янко Сакъзов. След отпътуването на Теодоров той оглавява цялата българска делегация в Париж.
В личния му архив е запазен неговият дневник, който е публикуван едва след Втората световна война. В него има подробно описание на събитията от юли до ноември 1919 г., започвайки от самото пътуване на делегацията до парижкото предградие Ньой сюр Сен. Има важни сведения за антибългарската кампания във френската преса, а също е документирано неуваженото желание на българските делегати да убедят държавите победителки (Антантата) в Първата световна война да не се нарушават българските довоенни граници.
Но в дневника си Сарафов изразява недоволството си от някои еднолични решения на Александър Стамболийски, който междувременно на 6 октомври е станал министър-председател.
В деня преди подписването на договора - 26 ноември 1919 г., Сарафов пише: "Стамб[олийски] счита всичко за свой личен успех. Самомнението му се засилва. Не помогнахме ли с Ганев за засилването това чувство чрез отказването ни да подпишем договора? Ако изтъкването личността на Стам[болийски] спомогне Entente’aтa [Антантата] да измени поведението си към нас, толкоз по-добре за България. Вътрешното положение, което може да се влоши поради неопитността и неблагоразумието на земеделците, главно на Стамб[олийски], може да се поправи със съдействието на по-старите партии".
А на 27-и, когато всичко приключва и унизителният за България договор е подписан, записва: "Г-н Стамболийски подписа мирния договор в Hotel de Ville на Neuilly-sur-Seine. Румъни и сърби не подписали поради неподписване St Germain-ския договор (защитата на меншествата). Дават им срок 8 дена. Подписан е и договорът с Гърция за emigration. Военни почести, отдадени на Стамболийски след подписването. На делегацията позволено свободно движение в Париж. (...) Ст[амболийски] приема журналисти. Между другото им казва, че останал сам да ликвидира бившия режим в България, че имал предчувствие, какво подписаният договор ще бъде изменен до три години. Г-н Sauerwein от [вестник] "Matin" казва, че във Франция виждат как договорът е тежък и се почва работа за ревизията му. Съглашението не можело да не удовлетвори поне отчасти съюзниците си".
Различията на Сарафов със Стамболийски се задълбочават. През 1920 г. той влиза в ръководството на Обединената народно-прогресивна партия и в разговорите си с премиера от БЗНС нееднократно му напомня, че парламентарните традиции не бива да се погазват. А след осуетяването на митинга на опозицията във Велико Търново през септември 1922 г. директно прекратява отношенията си със Стамболийски.
Извън политическата си дейност Михаил Сарафов оставя в наследство доста трудове в сферата на статистиката и финансите. Той умира на 13 декември 1924 г. в София.
