facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Зора и бомби, миналото като сегашно

2191
Pixabay
Тук Нури въртеше на касетофона онази песен. „Зора е – пееше жената, – зора е, а тебе те няма.”

Песента идва някъде от съседния блок, допрян до нашия под прав ъгъл. Пролетта най-после затопли карето и някой е отворил прозорец. Това е старо парче, значи и слушателят е възрастен, най-вероятно пенсионер, щом си е вкъщи посред бял ден. Разпознавам я без усилие – сръбска песен и хубава, тези думи са достатъчни някой да ме заклейми, но добрата музика си е добра, тя ще стопли дори всеки чистник и перфекционист. После: не съм виновен, че я разпознавам, това не зависи от мен. Има причина и нещо повече в тази песен.

Беше точно в месеца на промяната, ноември 1989-а. По график имаше писателско посещение в Ирак. Бяхме странна група, възбудени от онова, което започваше – първите митинги, падането на Берлинската стена. Когато пристигнахме, разбрахме защо мнозина не пожелаха да тръгнат. Багдад бе потискащо натруфен, а по кръстовища и фасади стояха огромни портрети на диктатора: с чалма, с фуражка, с каска, гологлав. Още след самолета дипломатите ни предупредиха да не се заглеждаме, да не коментираме, дори да не се усмихваме, обърнати към този образ. Имало чужденци, изчезнали след такава грешка. Иначе градът бе обновен и като току-що измит, след войната с Иран изглеждаше непокътнат, с множество нови хотели и обществени сгради, някак празничен, натрапчиво богат. Край мостовете над Тигър семейства с много деца и непременно с бебе в количка излизаха по залез-слънце и се разхождаха край водата. Вероятно така народът заличаваше раните от битките. Люлките срещу танковете - бе неговата идея.

Две момчета, учили в България, бяха привлечени да помагат на българската група. Представиха се: Нури и Сердар. Имаха приличен бразилски фолксваген и ни показваха града. С поета Иван Странджев редовно обикаляхме Багдад, компанията им не беше притеснителна, разказваха ни за семействата си, за работата си след завръщането. Сердар бе инженер в текстилна фабрика, а Нури бе озеленител - това бе учил и с това се занимаваше. Точно Нури въртеше на касетофона онази песен. „Зора е – пееше жената, – зора е, а тебе те няма.” Не бяхме чували нито песента, нито изпълнителката. А била страхотен шлагер в общежитията в Дървеница. По това време в компанията на синовете ми носеха значки с надпис „Отдел за борба със сръбската музика”, тези песни бяха синоним на чалга, а дори и синоним не бяха, защото чалгата не се бе появила още, както впрочем и самата дума. Но песента бе хубава, имаше порив в нея, висота необикновена. Пък и на звук въобще не беше като сръбска, по-скоро приличаше на италианска. Младите я харесвали и я въртели в дискотеките. Качествен запис на касета струвал добри пари. Самата певица Неда Украден била много популярна. Да бях умрял, нямаше да знам за нея. А уж имах тесен допир с музикалните среди!*

Песента въздействаше на Нури, той бе като зависим от нея. Очевидно преадресираше посланието от песента към някакво скъпо за него сърце, едва се сдържаше да превърти лентата и да повтори парчето. Понякога и не се сдържаше. Песента трайно се отпечата в нас и сега я чувам между блоковете заедно с любовната мъка на Нури и с неговата рана от раздяла.

Над чаша кафе в живописна чайна той разказа за тази раздяла с Малинка от втория етаж. Връзката им продължила две години, когато си заминавал, тя си отрязала косата в знак на любовна мъка. Но не му писала нито веднъж. Това, което преживяваше и днес Нури, е разказано в песента. С кимване на глава Сердар потвърждаваше всяка дума на приятеля си. Самият той не бе оставил изгора в България. Брат му не бе се върнал от войната и на момчето му предстоеше сватба с неговата вдовица – такава бе традицията, за да останат децата във фамилията. Нямаше проблеми с вярност и раздяла. Затова пък силно и изразително съчувстваше на приятеля си, подкрепяше го в неговите надежди и заблуди и понякога припяваше на песента.

Върнах се в България с едно писмо до Малинка, предадох й го в студен дъждовен следобед под козирката пред един студентски стол. Беше средна хубост жена, определено провинциална, през цялото време гледаше настрани. Поканих я на топло в колата, ако иска да отвори писмото или за нещо да ме пита, отказа. Беше ясно, че е отписала бедния Нури. Помоли, ако се чуем с него, да му кажа, че не съм я намерил. Според мен се разплака, когато тръгнах, но съвсем реално можеше да е и от дъжда. И странно защо, сега, като я чух тази песен, се сетих не за съкрушения момък, а за нея.

Срещнах Малинка вече през другия век, на един панаир на книгата. Мъжът с нея бе видимо по-млад, под късите ръкави ръцете му бяха цели в татуировки. Разминахме се, без да си спомня коя е, но след малко тя ме намери на един щанд. Искала да ми каже, че Нури е загинал под бомбите през „Пустинна буря”. Решила, че може би не знам, а трябва. Беше спокойна и хладна. Спомних си, че тогава, като гледах по CNN въздушните нападения над Багдад, сърцето ми се свиваше от уплах и предчувствия за двете момчета, единствените ми познати в огнения град. Оказва се, имало е защо. Но че ще продължи да се връща и днес, от една остаряла мелодия, не можех да знам. „Зора е! Няма те. Само песента ми се чува...” Щом и песента не отминава, как тогава отминава любовта?

 

_________________

* След много години гледах певицата по телевизията. Бе дошла на концерти в България. Жена на години, цял живот пяла за любовта. Нури, и да беше я виждал някога, дори на снимка, я е знаел друга, млада, а онзи огън, който се долавяше в очите й, е бил също млад и какъвто се следва. Бе извървяла дълъг път в изкуството и не възнамеряваше да спре: каза го директно. И то, и любовта бяха нейната съдба, която някак се бе допряла до съдбата на младия багдадски озеленител, прекъсната от свръхточните бомби на по-стария Буш. За него си спомних тогава и като слушах певицата да говори, че вижда смисъл докрай да остане пред публиката, изпитах познатата симпатия към артиста, който съзнава, че някой има нужда от него и е готов на усилие и жертва за това. Нури бе един такъв слушател, той отдавна не беше жив, но певицата не знаеше това...

 

 

7

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Левче на глас им е малко? Хайде да го докажат

19.06.2019

Юлиана Бончева

485 4
Една тъжна истина за България
Скандалът с картините е чисто криминална история

19.06.2019

Бойко Панов

402

Коментари

СКАЛПЕЛ
снимка на СКАЛПЕЛ

Халтурата  е всеки петък тук.👎

Michael_P

Хареса ми! Дори много!

JKMM
снимка на JKMM

👍

Nigel

Благодаря, удоволствие беше да прочета такава проста човешка история.

аман бе
vvatkov

👍

сталкер пустиняк

Жените имат много по-точен усет за бъдещето, отколкото мъжете. Ако се беше омъжила за арабина, то вероятно и Малинка щеше да е загинала под развалините на Багдад. 

Сега е с българин, а е и жива. 

Влез или се регистрирай за да коментираш

×