Медия без
политическа реклама

Всичко е любов край кръвта на петела

Репортаж за празник, еничари и фейсбук

Петко Момчилов
Традиция.

В 9 часа на 2 февруари съм в центъра на село Кривини. С група фотографи очакваме празнуването на Петльовден. Те казват, че тук честването е най-автентично.

Кривини е скътано между старопланинските ридове южно от Долни чифлик. Живеят 50-60 души, някои от тях - другоземци от България и света. Лятото се понапълва с варналии, купили къща за 15 000 - 20 000 лв. Петльовден пък, знае се, е празник на мъжката рожба. Коли се петел, вратникът се маже с кръв, жени командорят. Чества се организирано тук и в близката котловина на Голица, Бърдарево, Солник. В по-малки форми се отбелязва и оттатък планинското било.

Науката и практиката смесват нещата. В епохата на интернет може да се прочете, че Петльовден датира от времето на кръвния данък, свързва се с етнографската група ваяци. Но и че е за берекет, здраве, аналог на Бабинден, дори празник на пчеларите. Тъй като назад във времето се е отбелязвал на още места в Източна България, пък и хората се раждат, умират, местят се.., няма как да има една утвърдена истина. В Кривини важи туй, което местните баби казват.

Те обаче са планирали празненството чак на обед, затова използвам времето да разуча: има ли хора, които вкъщи сами колят петел, ядат го и после боядисват с кръв - 

 

жива ли е традицията извън официалностите;

 

запазва ли се, когато младите се преселят в големия град. Докато се чудя, научавам от колега, че на 2 февруари майка му винаги готви супа от петел, или поне кокошчица (коренът му няма общо с Източна България). А приятел етнолог ми праща направена току-що снимка - на вратата на къща в Белослав е нарисуван кръст от кръв.

Подобна картина в Кривини не срещнах. От разговорите с хората чух: с умирането на възрастните петлите стават кът, и домашните животни въобще; младите в града колят петел, ама и прасе, и не на Петльовден, а по принцип...; то даже и не колят, ами колят родителите им в Кривини, месото пътува в багажници; в годините назад се заселват хора от Русе, София, Варна... - нямат отношение към традицията; бабите намаляват, но всяка една от тях, която ще видя след малко, гощава семейството си с вкусна петльова супичка на 2 февруари.

Докато научавам тия неща, нагиздената с носия баба Радка Митева, отговорник за читалището, вади телефон и ми показва стари фейсбук снимки от Петльовден. Друга баба, немощна, също с носия, излиза от къща с райграс, фонтанче и веранда. Наоколо има порутени къщи, неизмазани, измазани, на един етаж, на три, сглобяеми, фургони като в прерията... Старец зарежда печка с дърва. Бумти, сгрявам се под сайванта. "Ама в спалнята сме на климатици", охлажда той размишленията ми за идилията с животворните цепеници.

Постепенно жените започват да се сбират. Десетина са с пищни носии. 3-4 с цветни забрадки, други десетина нормално облечени.

 

Всички те - стари дружки.

 

Някои живеят във Варна и Долни чифлик: "Е, много се радвам да те видя, как са децата? - Благодаря, добре. Последния път забравих да ти кажа, че...". Целуват се, прегръщат. Разменят думи за болежки, случки... Появяват се музиканти. На единия му щуква да свири, извива се хоро. Женски ръце понаместват питки, нетърпеливи мъжки -  кошница с винце. След малко пристигат 4-5 дъщери от Варна, няколко внучки, правнучета... Празникът не е започнал, но обичта и добрината са тук. В този момент забелязвам нещо важно. По-точно - (у)сещам се. Ние журналистите не бяхме поканени. Добре дошли сме, но никой не ни е съобщавал за честването - просто знаем и пристигнахме.

 

Тези хора правят всичко това за себе си.

 

Без никаква туристическа, рекламна или търговска цел.

Задавам им леко странен въпрос: защо?; защо го правят. Трите ми питания получават четири еднакви отговора: "Имало една жена навремето... Като дошли турците да й прибират момчето...." В Кривини няма или-или: чества се смелостта, геройството при кръвния данък; доброто и оптимизма, с които се продължава напред - за да се помни. 

Часът е 12. Почва честването:

Дръвник, брадва. Акордеон. Млада жена води хоро, държи високо петел. След малко петелът е облечен със специално ушити цветни ръкавчета. Шеги, закачки. Кратки игри с петела. Жените се скупчват. Навеждат се. Дръвник. Петел... И песен. Пее баба. Пее силно, изправена над другите жени. Думи стомана:

Яничари ходят, мамо,

от село на село,

Мъжки рожби вземат , мамо

Яничари правят.

 

Взели кого взели , мамо,

взели и Стоила ,

а Стоил си беше ,мамо ,

едничък на майка .

 

Плакала е много годин'

Стоилова майка,

Се за Стоил тя си мисли,

дребни сълзи рони.

 

Плакала е много годин'

три пъти по седем

косите са побелели

очите изтекли

(...)

Дръвникът е ален. Червени кръстчета се появяват върху челцата на децата. Друга баба, едва стои на краката си, но също високо изправена, започва да рецитира: "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово"... "Не плачи, майко, не тъжи"...

Наблюдавам младите хора от града (личат си). Слушат настръхнали. Миг емоция през вековете. Всички потръпват с "...на мойте братя невръстни, да помнят и те да знаят". 

След пет минути всички пак се прегръщат. Усмивки, шеги, закачки... Бебе реве, момченце подтичва, бузки отнасят множество целувки и пощипвания. Хората се отправят към отрупаната маса. Всичко е любов, понеже е любов.

А аз продължавам да питам врели-некипели. Спирам по-млади жени от Варна. В носии са. Интересувам се те в града отбелязват ли празника. Едната: "Да, сготвихме петел". Другата: "Да сготвям ли? Как ви хрумна? Че нали тук се правят нещата?". После се заговаряме

 

ще оцелее ли традицията.

 

Чувам: "Да, със сигурност". Но и: "А, ще отмре всичко. Хората се пръскат по градове, чужбина, бензинът е скъп да се прибират... Аз съм от Търговищко, в моето село мачът отдавна е свирен" (казва го мъж от групата).

Довиждане с мен си взема рускиня. Тривиална история: тя дизайнер, мъжът й - пенсиониран полицай; купили къща покрай заселен по-рано руснак - искали да имат нещо край морето на топло, а край морето на топло, че и евтино, в Русия няма. Жената също бе радостна на празника.

Тръгвам от Кривини. След малко съм в Голица. Селото е доста по-голямо,

 

има си дори паметник на петела.

 

Забелязвам, че в честването се привнасят други елементи (наподобяват коледни). Обаче в Голица идват важни официални гости, понякога от чужбина, петел на площада не се коли. Известно е, че колкото по-голяма е една общност, тя е по-цивилизована. Следователно, не може варварски да се заколи животно пред нея - може единствено да го похапне.

Обаче и в Голица хората едни такива радостни. Малки, големи, важни, не важни - хубаво става с тях наоколо. Аз лично не знам ще оцелее ли традицията насред вавилонските смесици в затънтения край. Идея нямам какво ще стане със селата, градовете, фейсбуците, климатиците... Обаче всичко е любов, казвам ви.