Веднага заявявам, че нямам средства да проверя достоверността на сюжета. Не получих достъп до участниците в него, не са оставени никакви документални следи, а свидетели, както разбирам не е имало. Не притежавам инструменти да го разследвам, затова пък изцяло се доверявам на разказа на Сандра Б.*, с който тя ме убеди, че случката е важна, значителна и следва да се разгласи. Вероятно това разбиране съм й внушил самият аз по времето, когато готвеше дипломна работа за моята поредица „Частен случай” и записваше на касетофон ленивите ми и не съвсем свързани обяснения за значителното в дребните, не особено гръмки и не епохални събития от действителността. Хубавата дипломантка сееше смут и любопитство в редакцията, където работех, и никога не разбрах защо бе решила да изгуби толкова време в едно скромно по същество университетско задание. Усърдието й надхвърляше нуждите на една дипломна работа, вероятно се надяваше, че записите й ще добият някакво ново значение в бъдеще. А до бъдеще не се стигна – съвсем скоро сложих край на поредицата. Но убедеността й, че и в най-семплата случка може да се открие нещо важно и съдбовно за живота, се бе запазила непокътната – точно тя я беше довела в този августовски следобед на кафето при Народния театър, където напоследък пладнува нашата иронична компания.
Избрах й час, когато тайфата още не се е събрала, като очаквах, че ще й трябва време, за да разказва. Историйката, обаче, се оказа съвсем кратка, рекордно кратка даже за непретенциозната към фактология и подробности рубрика „Нерви и утехи”. Сандра имала племенник, много успешен студент, с класическа гимназия, начетен, превъзходен събеседник и полемист, отлично скроен, целеустремен и, според лелята, чаровен. Тя не смяташе, че е някакъв изключителен екземпляр – такива били и повечето от приятелите му, добри момчета, с превъзходно бъдеще, по-скоро в чужбина, отколкото тук.
С момичетата имал ведри, овладени отношения, често си поръчвал при Сандра билети за театър, за опера. (Кариерата й се беше развила в театралния свят и в кинематографа, там се беше подвизавала и два пъти омъжвала, докато накрая се бе подслонила в някакъв институт по изкуствата – билети само да искаш.) Охотно запознавал приятелките си с красивата леля, понякога излизали заедно на кафе, на вечеря. Отлично разбирала защо го харесват: интересен във всяко отношение, съдържателен мъж, овладян, с изградени разбирания, без агресия и комплекси, достатъчно модерен и неотразимо земен. Дори след като се разделяли, дамите продължавали да го търсят, да общуват, вероятно в него имало нещо, което те и след скъсването не искали да изгубят. Сандра го каза с апломба на жена с подходащ жизнен опит и аз се помъчих да си представя това забележително за леля си момче. Накрая ми обясни на кого е син момчето – познавах баща му на младини. Познавах и дядо му. Качествено потекло. Качествени мъже. Младежът, както разбирам, също давал надежди. Но ето в какъв „инцидент” го бе вкарал животът...
В интернет си намерил някакво момиче, с което харесал да си говорят и да си пишат. Общували интересно, без напрежения, без екзалтации и като че без емоции. „Беседвали”, казвал племенникът. Било увлекателно, на всевъзможни теми, изравнявали разбиранията си за времето, за света. Той полека-лека закрил другите си „връзки” в мрежата. Не било някаква интернет авантюра, в която всеки се представял за какъвто си поиска. Било друго ниво – сериозно, открито, с уважение. И с опияняваща, обяснима за мрежата откровеност. Увлечението се появило, но те не бързали да го употребят. Вървели един към друг предпазливо, съзнавайки, че реализацията крие риск. Говорели си всяка вечер, виждали се на екраните, но отлагали срещата. „Умни деца – каза Сандра, – друг век, друга школа. ”
Но нашата малка история се разиграла след интернет.
Накрая двамата все пак излезли на рандеву. Тук „накрая” означава точно това – край. И двамата красиви, и двамата, макар и някак сложно, устремени един към друг. След толкова излияния в слушалките – затруднявали се да си говорят. Тя изглежда го била предвидила и го завела на някакъв купон, да бъдат между хора и по-непринудено да си развържат езиците. Уж прекарвали добре – пийвали, танцували, докосвали се. После тя внезапно поискала да си тръгнат, не позволила да я изпрати, хлътнала в метрото. Момъкът, също не особено въодушевен от срещата, се прибрал объркан и напрегнат.
Цяла седмица девойката не се явявала на екран. После изпратила послание: не били един за друг. Той не се „вписвал” в нейния „кръг”. Бил „коренно различен”, двамата били „несъвместими”. Разбрала го, когато го завела при приятелите си. Веднага разпознали чуждия човек. После цяла вечер звъняли да питат кой бил този със завързаните маратонки. Защото там всички били с развързани, както е прието днес...
Тук Сандра въздъхна:
- Можеш ли да си представиш – връзките на маратонките. За едни връзки да си бастисаш връзката...Впрочем, ти вече си писал за това, какво ще кажеш за връзките този път?
Нистина съм писал, именно тук, в „Нерви и утехи”. През юни 2015, така се и казваше текстът : „Връзки”. За нежната Клавдия, която всеки ден коленичеше в антрето и завързваше връзките на любимия, изпращайки го на работа. Такъв израз на чувствата ме бе разтърсил: една омагьосващо красива жена, наобиколена от поклонници, преследвана от ухажори, даваше шокиращо доказателство за обичта си по начин, който и сред простонародието отдавна бе изчезнал. Но онова бе нещо свръхинтимно, бе всекидневно обяснение в любов и в днешната ни история не можех да го приложа.
Не можех да приложа и опита си от частните случаи – там до истината стигах след седмици изследване на събитието, както и след дебело тесте изписани бележници. Скромната ми сегашна рубрика няма ресурс за такова проучване. Можем само да гадаем какво означава – за нас! – този инцидент, на пръв поглед налудничав, а всъщност, може би достътъчно многозначителен. И двамата имахме право само на един отговор. Обсъдихме го с печал.
Днес поколението опитва да отхвърли установеното, наследеното, общоприетото. Развързаните връзки на маратонките са като нехайна емблема на този порив, най-достъпен израз, който обединява и служи като знак за разпознаване. Как стана тъй, че протеста си срещу остарелите норми те сами превърнаха в норма, задължителна за заобикалящото ги човечество? И тази норма мрачно доминира над чувствата им, над симпатии, стремежи, над душевната свобода. В съпротивата срещу догмите най-често си изобретяваме други догми. Не е за първи път от старите окови човекът да изковава... нови окови. Невидими пранги за духа, които пренася чак до гроба, без да се окопити, за да протестира.
Съзнавам, че това е просто една импровизация. Възможни са различни други отговори, в това число и шеговити, подигравчийски, дори политизирани. Но какво да направя, като ситуацията ми се видя сериозна – до степен да манипулира и да пречупва съдби. Всъщност, извън тази случка подобно неприемане, непризнаване, отхвърляне и дори преследване виждаме непрекъснато. Но ние ги срещаме и приемаме без изненада, без осъждане, най-често и без коментар. По всички пластове на живота, по фабрики и канцеларии, едни хора идват, за да отхвърлят други хора и да познаят свободата си в нови ограничения, забрани и... заблуди. Дори в изкуството крушенето на съществуващото се излива в отрицания, нетърпимости и непристойни хайки на талантливи творци. Но всичко това всеки може да го допише. Развързаните връзки дават всевъзможни идеи.
Не трябва да пренебрегваме и заключението, с което Сандра завърши нашия некомфортен размисъл.
– А на мен – въздъхна тя - ми е жал за малката. На нейно място незабавно бих се вкопчила в различния мъж. И в никакъв случай не за да му развържа обувките.
––––––––––––––––––
*Името е сменено
