Медия без
политическа реклама

"Войната на котела" завърши, жертви пак няма

Валери Симеонов отново си постави краткосрочни цели

08 Септ. 2018ПЕТЬО ЦЕКОВ
Архив СЕГА

"Комуникацията в коалицията буксува, това е проблемът", каза през седмицата синята каска на мнозинството Красимир Каракачанов, за да обясни внезапното решение на Борисов да разкара от правителството трима министри накуп. Накратко, лидерът на ВМРО успя да сведе и целия общобългарски политически проблем, и конкретните управленски решения, довели до една от най-големите трагедии в последните години, до: "Всичко е въпрос на диалог и дебат".
На практика това е така - някакви мъже сядат около масата, припалват по някоя пура и решават казуси - реални или измислени. На теория не би трябвало да е така, защото не всичко е въпрос на дебат. Доброто и лошото, правилното и неправилното не са въпрос на дебат - те или са норма, или имат място само като вътрешни усещания. Ние долу-горе знаем какво са добър междуградски път, добро образование, добра здравноосигурителна система и т.н. и без кой знае какъв дебат можем да кажем кое е добро и кое не. Затова и няма как да има дискусии по въпроса - добре ли е да направим калпав път, по който да се случват много катастрофи. 
За всички нас (без Валери Симеонов, разбира се) не може да има дебат по въпроса - има ли виновни за изграждането на калпав обществен път, на който са загинали 17 души. 
Единственият дебат обаче, за който говори Каракачанов и за който със сигурност не е ставало дума в управленската коалиция, е кой да опере пешкира. Дебат е нямало, Борисов сам е взел решението и евентуално ще чуе мнения в понеделник на втори коалиционен съвет. 
В света на Бойко Борисов няма дебати, но пък има нещо положително - има здраво и последователно отношение към вината. Политическата вина трябва да се носи. Щом има грешка, трябва да има наказани - Борисов многократно е доказвал, че не се плаши да се разделя със съратници, които по една или друга причина са се оказали не виновни, а дори само заподозрени в тежък гаф. Борисов е лидер в тази област - той с право не пропуска да отбележи един абсолютен факт - по време на своите управленски мандати другите партии трудно стигаха до подобно просветление. Там провинилият се другар се бранеше до последно от "несправедливите атаки на подлата опозиция". (Всъщност в новата ни история имаше само една крупна чистка - през декември 99-а, но тя беше по-скоро вътрешен, седесарски проблем, разчистване на сметки, а не уволнение на калпави министри. Тогава Иван Костов просто реши да разкара вътрешната опозиция.)
Борисов уволнява своевременно, но търпи критика по друга линия. Той действа единствено на принципа: 

 

"Когото хванат, него наказваме" 

 

В страната има вероятно десетки пътни участъци като този в Своге, на които заради приятелски търгове, некачествени ремонти, неконтролирана дейност и т.н. стават често катастрофи. В мисловната пирамида на Борисов тези неща не са проблем - щом вестникът не пише, щом телевизията не показва, значи няма нужда от действия. И през трите си мандата Борисов никога сам не е стигал до извода да махне ключов играч в управлението - той винаги е действал, след като проблемът е бил ясно дефиниран на първа страница под формата на голямо, тлъсто заглавие. Т.е. действал е само след обществен натиск. 
На практика това не е решаване на проблема. Това е замитането му. "Да ми се махне от главата". По своята търпимост към проблемите Борисов не се различава от другите премиери на прехода. В политическия свят отричането на видими обществени проблеми е много близо до това, което в неврологията и психиатрията се нарича "delire de negation" (делириум на отрицанието). Едните казват, че няма проблем в системите на образованието, на здравеопазването, демографията, инфраструктурата... Другите казват, че нямат проблеми със сърцето, мозъка, дробовете и т.н., понеже са им изчезнали (синдромът на Котар - синдром на ходещия труп). 
Когато уволнява под обществен натиск, Борисов не решава проблем, а се опитва да затвори казус (и често успява) . Опитва се да запуши пробойна, без да коментира нито причините, нито превенцията на проблема. Спира до: "Ами нали ги уволних...". 
Тази игра показва за сетен път нещо, което всички знаем. 

 

В демократична парламентарна България управлява цар

 

Борисов управлява партията си с ясното съзнание, че без него тя е нищо. За съжаление той пренесе този стил и в управлението на държавата. Затова в своето лудо становище от 2 септември НФСБ правилно видя "едноличния стил на управление на Борисов". Независимо дали става дума за партия, коалиция или държава, Борисов взема решенията еднолично - съпартийците са изненадани, коалиционните партньори са удивени, а народът - народът вече е обръгнал.
Възможно ли беше външният натиск и коалиционните неразбории да доведат до нещо, което сме виждали - оставка на Борисов и зелена светлина към предсрочни парламентарни избори? Разбира, че беше възможно - при управлението на Борисов всичко стана възможно. 
Преди да се заговори за предсрочни избори обаче, трябваше да се отчетат няколко факта. Те са стари като Библията. Първо, властта е афродизиак - трудно се пуска този кокал. Когато видите, че стабилността се клати, не бързайте да вадите от шкафа стария си предизборен плакат. Второ, една власт пада, когато е преценила, че изборите ще й донесат по-добри позиции. И тъй като такъв филм - "власт се надява на по-добри позиции след избори" - съществува само теоретично, то всяка власт се стреми да изкара мандата си на всяка цена. 
Трето, към избори се тръгва, когато парламентарната подкрепа намалее. Това означава само едно - когато малките коалиционни партньори се разбягат. Този момент бе/е такъв. Забелязахте как се раздвижи НФСБ - хората покрай Валери Симеонов инстинктивно или не усетиха, че ако напуснат властта, ако се разграничат от ГЕРБ и предприемат твърд курс към предсрочни избори, ще спечелят повече дивиденти, отколкото ако продължат да живуркат под щедрото крило на Борисов. Без НФСБ правителството на Бойко Борисов щеше да е правителство на малцинството, щеше да оцелее с помощта на "Воля" и независими депутати, но НФСБ щеше да излезе с по-добри позиции - поне сред патриотичния електорат. В. Симеонов щеше да покаже, че не ламти за постове, че властта не е важна, и т.н. 

 

Е, на Валери Симеонов не му стигна смелостта

 

Неговият бунт бе римейк на известната Война на котела - между Нидерландия на Хабсбургите и Съединените провинции (Белгия), която трае повече от година, но се изчерпва с 0 на брой жертви и 1 изстрел, поразил случайно котел за супа. 
Не е ясно дали на Борисов ще му стигне смелостта да разкара коалиционните партньори (така както разкара предните си коалиционни партньори) и отново да отиде на избори. За Борисов не само тези, а всички "партньори" са тежест, не плюс. Но защо да го прави? От една страна, ГЕРБ е в низходящ тренд - на избори партията печели около 1.1 млн. гласа, с 500 хил. по-малко от силната 2009-а. При нови избори ГЕРБ ще спечели пак под 100 мандата и пак ще се наложи да търси партньори - а разнообразие в тази област няма. От друга страна, Борисов е играл този мач и го е печелил. Та през ноември 2014 г. той направи правителство с леви, десни и патриоти, а ГЕРБ имаше само 84 депутати. Че имаше даже и резервни партньори, както и сега.
Лошото е, че филма, в който Борисов подава оставка, а след това печели избори, го гледахме няколко пъти и вече се превърна във фарс. Хората на Борисов хвалят Лидера заради ръста на икономиката, натрупаните излишъци и т.н., все неща, с които се хвалеха и Станишев, и Орешарски. На практика държавата е все там, където беше - на дъното на всякакви класации.  
Сега на Борисов му трябва някакъв по-голям номер. Ако питате мен - време е за друг премиер. Така Борисов може да погледне спокойно към президентството, към европейската сцена или към щастлив пенсионерски живот. 
Разбира се, докато Борисов е в политиката, няма как да има истински премиер от ГЕРБ. Това е като въртележката Путин - Медведев. Всъщност в Русия има друг, по-интересен пример от този. През 1575 г. първият цар на Русия - Иван Василевич Грозни, прави покръстения татарин Симеон Бекбулатович цар на цяла Русия. Дава му трона, дава му Кремъл, а себе си започва да нарича "слугата Ивашка". Иван Грозни нарежда на целия двор да се закълне във вярност на новия цар. Болярите се заклели, но хвърляли по един поглед към "стария" цар. Просто не вярвали, че това, което се случва, е истина - смятали го за поредния царски фарс. Новият цар нямал голям авторитет в Москва, всички смятали, че тая работа няма да продължи дълго и Иван Василевич ще се върне. Така и станало година по-късно. 
Е, да, така е - дори и Цветанов да стане премиер някой ден, никой няма да приеме това сериозно.