Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Внезапна

Снимка: Архив

Съществуват такива случки в паметта – с нещо са ти скъпи и важни, а избягваш да посегнеш към тях или поне отлагаш. Нещо като обичана някога дреха: знаеш, че никога повече няма да излезе на мода, още по-малко вярваш, че ще успееш пак да се вмъкнеш в нея, но я държиш на дъното на скрина или на някой прашен куфар – кой да ти каже защо? Може и да се лъжем, че като я съхраняваме там, далече дори от очите си, ще я задържим докрай, до последно. Но пък не съм видял някой да тръгва към това последно с куфар в ръка – и в куфара все такива мили на сърцето парцали, а в нашия случай епизоди и спомени. Самият често установявам, че подобни, все отмествани назад теми една по една са се изнизвали и куфарчето ми не е чак толкова пълно, колкото може да си помисли човек. Дали за добро или напротив, не са се застоявали толкоз, че да ми омалеят, пускал съм ги на свобода, без дори да се замислям защо съм ги там държал – все едно дали в затвор или просто на склад. Сигурно и спомена за Христиана да съм пуснал отдавна, ако не беше преплетен с нещо притеснително и неудобно за споменаване.

Славата? Дори не е за вярване

Бях малко плашлив на тази тема, не бях навит на слава дори за пет минути. Едно, защото славолюбците ми се виждаха евтини и непристойни. И друго: твърде млад бях прочел есето на Монтен, където той сравнява славата със сянката – най-често върви пред притежателя си и често е по-дълга, отколкото е той висок.* Не знам защо съвсем безкритично бях споделил презрението му, но го изповядвах до късни години. Да се забърквам със славата не беше работа за мен.

Но, макар неволно, имах една-две книги, каквито никой не бе написал, нито пък после се написаха. Критик, който не ме харесваше, макар и през зъби, ме нарече разпознаваем автор. Че като почнаха да ме разпознават! И до днес мисля, че това не беше точно слава, а само подобие, но дори  и такова то си бе вид тормоз. Практикуването й не ме привличаше, тежеше. Прикривах се, както можех, бях загрижен за свободата си. По български това изглежда така: спират те на улицата, пишат ти за среща, за пари и за ходатайство. Заплашват с теб бюрократи, началници и класни ръководителки. Предлагат да ти продадат историята на живота си. Представят се за теб. Сгодяват се под твое име. И звънят, звънят, звънят по телефона. Странното е, че нерядко така постигаха по нещо. Харесваше им. В отделни случи се състояха и някакви малки чудеса. Ако разкажа, добре ще се позабавляваме. Но днес няма да си разменяме чудеса. Трябва най-после да стигнем до Христиана.

В понеделник, 24 юни, на път от Марсаскала за Валета се озовах в една от живописните улици на градчето Забар, за която наистина бях вече чувал, но това не омекоти изненадата. Бе покрита с гроздове разноцветни чадъри  и слънцето грееше през невероятните им бои така, сякаш зад всеки от тях има по едно слънце. Омагьосваща бе гледката на тези

безброй вълшебни омбрели на малтийското лято

макар и да не бе тази гледка подредена от някой Кристо и въпреки че – казаха – такава мода имало и в други европейски градове. Чудех се кой е съумял така красиво да ги забучи в небето и дали ако завали дъждът, ще проникне над  улицата през тези нацъфтели за лятото макове от необикновен вид. И сега, като затворя очи, сякаш виждам отрязъка от пейзажа, нашарен от огромните петна на преминалата през нежната им тъкан светлина. Казвам „като затворя очи”, защото какво съм видял там, не помня добре – всъщност още като го гледах, аз вече възстановявах дъждовния град София, чадъра на Христиана и всичко онова, което гледката на чадъри неизбежно повиква от времето. Това, че подобно връщане в далечния дъждовен спомен бе възможно под този водопад от слънце и цветове, дори не ме учуди. Изглежда, бе неизбежно да се случи, трябваше да се случи, а и аз обичам да се случва. Все ми се струва, че когато то се повтаря в съзнанието ми, в него ще някой път най-после ще се появи нещото, което можеше да се състои тогава, но се размина.

Дъждът ме застигна на булевард „Витоша”, някогашния „Витоша",

по който още минаваше трамвай. Можех да се пъхна някъде, но имах нарочена среща по телефона с майка ми от Плевен и трябваше да съм на работното си място в сп. „Септември”. Тогава още не си носехме телефоните в джоба. Беше ми важно, по-важно от дъжда и само ускорих крачка под капките. От безистена на тогавашното кино изтича жена, отвори чадър и ме дръпна под него. Изравни крачката си с моята и закрачихме в дъжда, неловко притиснати. Защо й се подчиних, бе тайната на това преживяване. Може би, веднъж озовал се на сушина, не смеех да се хвърля отново под капките. Или просто нейното втурване, импулсът й потисна изненадата. Във всеки случай, това – двама  под един чадър – бе сюжет доволно разпространен, даже донякъде банален, мяркаше се в разкази, стихотворения, песни.  В такава история, ако се забави темпото и се кара на детайли, има хляб и днес. Но в действителност история така и не се разигра. Спомням си някакви подробности, от които нищо не може да се сглоби: малкото пространство ме лиши от перспектива, от обзор, не успявах дори да я огледам, виждах обецата под късата коса, ръката, която държеше чадъра и широката гривна върху нея, полата, чантата между нас. През целия път по „Солунска” до площад „Славейков” няколко пъти чух гневни междуметия, когато стъпвахме в локва или автомобил ни пръскаше с вода. Имах чувството, че се стеснява да изругае. Беше заета да ни преведе през дъжда и се бе вживяла в това. Нищо не намекваше,  че може би с нея ще изпитваме и нещо друго. И сигурно беше точно така. И днес, когато възстановявам всичко това, не мога да се надявам на повече.

Остави ме в тунела под редакцията, чух я да казва „Спасихме поета от природното бедствие”, завъртя се и си тръгна. Сивият й чадър сякаш се заби в дъжда. Не запомних лицето й – ако въобще го бях видял. Името й не научих. Чак след години си дадох сметка, че ако това са били моите пет минути слава, които, казват, се полагат на всекиго, то славата не се отличава с комфорт: порой, чадър, под който едното ти рамо остава на дъжда, и твърда жълта чанта, която те убива. И една непозната, за която до края не разбираш дали те спасява или те отвлича.

 

Но само тези минути съм готов да припозная –

 

спонтанни бяха като нищо друго на света.

Отмина времето и понякога се чудя – това приключение ли беше, или само факт? Имаше ли смисъл да се случва, било ли е с някакво дълбоко значение за мен след това – всичките ми стихотворения за дъжда вече бяха написани, темата като че се оказа заключена, никога повече не се доближих до нея. Изглежда, този случай я затвори завинаги.

Името й научих след години. В редакцията бяха взели интервю от известен детски хирург. Намина да го снимат и влезе да се запознаем. Това бе братът на жената от дъжда. Христиана. Върнала се вкъщи и просто съобщила. Нещо смутолевила, каза братът, но гордо. Повярвали й, такава си била. Импулсивна, решителна. Внезапна. Думата ме препълни. Могъл бях да я наричам така, но не бях го прозрял. Починала при раждане в Южна Африка. Там е и погребана.

Дори не вярвам, че някаква слава има участие тук.  

Залъгвах се, за да измисля някаква по-незначителна причина за онова преживяване. Но по-скоро  това бе някаква пукнатина в съдбата, която бе ни подканила да надникнем и да решим. Имахме цели пет минути да го сторим. Прескочихме я и продължихме. Спомнях си го понякога, без дори да знам какво си спомням – тъй оскъдно и несвързано бе всичко. Сега, когато опитвам да го подредя за този петък, далече от софийския дъжд, се лъжа, че – вече черно на бяло! – то най-сетне ще се оттегли в миналото и ще остави душата ми да се примири. И ще престане да се връща в различни точки на живота, в различни часове и във всеки от тях  – внезапно.

А иначе – какво да чакаш вече от дъжда? Вали в София, „Солунска”, казват, оная „Солунска”, станала плавателна. Тук на острова и дъждове не се чертаят...

                                                 Малта, юни