Мисля, че приблизително точно си спомням кога чух думата „авантюрист” за първи път. Било е на урок по история в плевенското четирикласно училище „Васил Левски”. Учителят ми Доньо Дянков бе забележителен провинциален просветител – една от магиите на неговата педагогика бе да говори на учениците си с думи като за големи. Ставало е въпрос за Димитър Общи, но аз не съм уловил някаква тънкост, защото после поисках обяснение от учителя: бях вече запален читател на приключенски романи и за мен приключенията и търсачите на приключения бяха тема вдъхновяваща и магнетична. Дянков бе учител опитен и неуморен, вярваше в момента и никога не отлагаше познанието за по-късно. Обясни ми всичко кратко и незабравимо, та научих за цял живот: търсачите на приключения са хора романтични и безкористни, а авантюристите понякога просто са вид нехранимайковци. Може би не най-лошият и най-опасният вид, но това зависи само от мащаба*.

В речниците думата търпи промени. Освен като търсач на приключения, тя (във второто й значение) може да се срещне просто като „безпринципен човек”(1978), но и като „лекомислен, безпринципен, непочтен човек, който разчита на случаен успех чрез рисковани дела.” Е има отлики, има развитие. А щом има развитие, има и бъдеще. Тук няма да изследваме всичко това (защото какво изследване можем да разгърнем в една петъчна колонка?), тук ще прелистим само някои практични и зловещи аспекти на този бранш.

Великите авантюристи на света са образи ярки, отпечатали се почти завинаги в паметта на човечеството, надничащи от книги, филми и от безсмъртната световна мълва.Такива чак личности авантюризмът в България не създаде. Нека си припомним, че българинът не е особено податлив на каквито и да е чарове, та на очарование по нашите земи авантюризмът не можеше да разчита. Скептичният и предпазлив гражданин трудно може да бъде омаян за целите на авантюриста. По което би трябвало да разсъдим, че българинът не е нито предпазлив, нито скептик. Поддавал се е той неведнъж, винаги му намират цаката.

А може пък сдържаният, но претрупан с опарвания в новата си история народ така да лекува раните си – чрез забрава. Иначе как ще си представим, че страна, която е имала авантюрист дори за цар, ще продължи да се набутва сама в прегръдката на юнаци от неговата школа?

Превъртях се в българския живот достатъчно, за да видя очите на тигъра

Имаше безброй на глед загадъчни кариери, но това не бяха артистичните и в същото време хладнокръвни изригвания на авантюризма. Машинарията на тези светещи прелитания бе същата, както на останалите издигания в българската политика и култура, само че скрита от очите на публиката. Впоследствие това се разкриваше: оголеният за окото механизъм не само обясняваше движението на личността в пространството, той също така и гарантираше постигнатото. Като съзираше пружината, обществото се успокояваше: някоя малко известна подробност от произхода, някакъв много съществен брак, стратегически развод, литературнокритическа услуга, публична подкрепа на член от високопоставено семейство, както и някое стъписващо салтомортале пред високопоставена публика. Всичко ставаше понятно, липсваше изнервящият обществото риск, който е задължителен при авантюристите. Това беше друг вид, нов, социалистически авантюризъм, появил се по подобие на социалистическия реализъм, социалистическия хуманизъм и пр. Но това бе авантюризъм без настръхване на косите, а нали това му е силното на този похват: изумлението на публиката и високата оценка на риска. Потискащо шумното самомнение на авантюриста, грандоманията и презрението към нормите и правилата на нормалния живот сковава, то успява да превърне в зрители дори активно действащите в живота лица.

В повечето случаи тези зрители са просто ахмаци, а в други – жертви

Но в онези години бе много рядко да разкъсаш хватката на номенклатурните сили. Те не се очароваха и от най-ефектни изпълнения и се задвижваха само от реални заповеди и препоръки на реални лица, с реални позиции в реалната власт. Нямаше простор за летящите хора. Но това не заличи бранша напълно. Имаше проблясъци, някои от тях – и много свежи. Мога да спомена онези от тях, които лично съм проучвал в тогавашната си битност на журналист.

„Децата на лейтенант Шмид”. Изразът на великите Илф и Петров тук е валиден само приблизително. Защото при нас самозванците не бяха единствено деца (синове). В някакъв момент в началото на седемдесетте години в различни инстанции на БКП изплуваха неизвестни на партийните кадрови служби „деца” на загинали по време на Сталиновия терор български политемигранти в СССР. Това обикновено бях мъже на подходяща възраст, с доста нескопосно скалъпени биографии, които партията неохотно и без много шум уреждаше в живота сравнително скромно: жилище, някаква работа или стипендия, препоръки пред различни институции, където „децата” имаха интереси. По някаква неизвестна причина тези „деца”, напираха към столичните редакции, опитваха се да печатат „спомени”, да влияят върху някои разследвания, предлагаха белетристика и биографии на своите „родители”. Това създаваше проблеми, защото повечето текстове не ставаха, а в изнудването често участваха и покровители от партийните кръгове.

Но правеше впечатление, че партията се застъпваше вяло, без да удря с юмрук. Сега си го обяснявам с това, че просто колодата е била вече наредена и тези новопоявили се заслужили „деца” са й били в повече. Както и с въобще сдържаното, предпазливо отношение към погубените в лагерите и подземията на КГБ. Някои от тези „синове” се изредиха пред мен, запомнил съм дръзкия им език и особения блясък в очите. Изненадваха се, че в редакциите не „кълват” на скалъпените им версии – имахме някакъв поглед върху възможното в действителността, дори действителността в Русия познавахме по-добре от тях.

Обикаляше редакциите и една дама,

която пък се представяше за съпруга на такъв неволник, емигрант от Пазарджишко. Нейната история бе най-окаяна като литературно равнище, нищо не се връзваше, нищо не съвпадаше. Препращахме си я от една редакция в друга, просто да се позабавляват колегите. Какво беше закачила от партийната софра не знам, но лесно се забелязваше как напредва с българския. После тази „специалност” някак негласно се закри. „Децата” и „съпругата” изчезнаха от повърхността. Не знам защо очаквах тези мистификатори да се освежат в зората на демокрацията. Не се сбъдна.

„Богинята на лова” си е мое заглавие. Героинята на този сюжет бе изпълнила подобен номер, но в среда, в която всички злоупотребявани имена и лица съществуваха действително и поради своето положение в държавата – небезопасно. Ще бъда по-кратък, понеже историята е известна.

Една девойка бе разгласила, че ще се омъжва за сина на министър-председателя. Не бе му виждала очите, но само с тази заблуда бе постигнала повече, отколкото въображението позволява. Като утрешна снаха бе се представила на двама министри и бе светкавично изпратена да учи кинорежисура в чужбина. Паралелно бе подлъгала неколцина подземни богаташи, че ще им купи невиждани марки коли, бе им прибрала парите и няколко години ги бе разигравала, докато ги бе зарязала с празни ръце. И една от перлите в короната на нейната авантюра: бе пренесла немислима сума полски злоти и ги бе обърнала в провинциален клон на БНБ в... долари, въпреки забраната за такива сделки. Директорът на банката сам бе извършил обмяната и й беше занесъл доларите вкъщи(!) Красиво, нали? В скучния бюрократичен социализъм богинята бе играла без предпазно въже. Падна от трапеца, а номерът й остана недооценен. Потулиха го, защото опасният пример е заразителен: и оная система, оказва се, бе твърде беззащитна пред авантюриста. Когато той е дързък и нестандартен.

Тук мислех да продължа за съвременното развитие на нещата. Но има опасност фактите и събитията от наши дни да се слеят с предишните. Реших, противно на обичая си, да ги разделя. Останете с Н&У и следващия петък...

––––––––––––––––––––

* Мащабен и непредсказуем образ например е Коста Тодоров (1889-1947). Дядото на певицата Камелия Тодорова има невероятни приключения в цяла Европа и присъди в Турция, Русия и България. Екзотичен боен път в Чуждестранния легион и на Балканите. Противоречива дипломатическа кариера и трудно разгадаема солова дейност на международното поле. По израза на О. Хр. „това е някакъв български Индиана Джоунс”. Живота му можете да научите от книгата му „Изповедта на една луда балканска глава”. Изд. ”Летописи”, 1994 г.