В литературните ни среди сегиз-тогиз се възклицава кой е "романът на прехода". В зависимост от личните привързаности или естетическите пристрастия за такъв бива провъзгласено ту еклектично четиво с хулиганска носталгия в стил "к'ви пичове бяхме", ту протяжен наратив с психологически пълнеж в стил "всичко се обърка и светът тръгна към гибел (Щото тате не бе вече шеф, а аз оплешивях. Това в скоби, разбира се)".
Всъщност мисля, че въпросът с
парното отопление е знаковият за постсоциалистическия бит и реалност
И който напише такова четиво - хем весело и трагично, ще преуспее в състезанието. Аз нямам ни епическия размах, ни времето, та се отказвам. Но мога да помогна с идеи. Щото живея в голям столичен блок. И за трийсетина години се нагледах и наслушах на истории. Заради пустото парно някои си продадоха апартаментите, други водиха и водят войни с "Топлофикация" и разпределителните дружества, трети си махнаха радиаторите, четвърти вероятно крадат на поразия и се гледат накриво с комшулука. Парното е най-важният ключ към съзнанието на постсциалистическия човек. Един комшия ми се кле, че е засякъл поне двамина, които са си направили подово отопление с вода от топлофикация, ама не плащат, естествено, а плащаме ние, останалите балъци. Разказа как с капачки от буркани краде топлоенергия поне всеки трети. И той пробвал, ама инак е честен човек. Не би го правил, но защо другите да го правят, а той не, така де... Комшийка довери, че еди-кой си махал радиатора с отчета, турял друг на негово място - така уредът му показвал нулево потребление, а той се греел, дяволът, на общото дялово разпределение.
Най ми допадна гражданин, който веднъж ми извади папка и ми доказа, че парното трябва да е най-евтиното нещо на света. Че не може да струва толкова, колкото струва, щото ползвало вода, която така и така трябвало да се нагрява за добива на електричество, и изобщо - трябвало да струва стотинки. Аз, поради интелектуална затормозеност, не можах да вникна във всичко, но човекът ми се стори компетентен и задълбочен. Позволих си да му опонирам само в едно. Човече, казах му, а кой ти е рекъл, че в обществото на свободата и конкуренцията нещо струва толкова, колкото е похарчено за производството му? Едно нещо струва толкова, колкото някой е готов да плати за него, процитирах му азбучна истина от класиците на пазарната икономика.
Пък аз се замислих - действително май е тъй. Водата, сиренето, дрехите, бирата и токът са, да речем, едни и същи и тук, и в Африка, и в Швеция и Люксембург, но я вижте къде колко струват! Всъщност цените са такива, че да се направи максимален алъш-вериш. Чичо Станчо от жълтите павета би искал да си купи агнешко по два лева килото, но чичо Ванчо от фермата би искал да продава агнешкото по сто лева килото. Чичо Станчо гледа
откъм позицията на ядача, а чичо Ванчо - от позицията на овчаря
Икономистите използват термини като "стандарт на покупателната способност" и прочее... А тези, които продават нещо, гледат така да уйдурдисат нещата, че то хем да може да се купи от повече хора, хем те да изкарат повече - всъщност основен закон на търговията. Така че парното ще струва толкоз, колкото може да плати масовото население, без да изтръгне с псувня всичко, що е тръба, у дома. И в същото време трябва да носи приходи и добри заплати на всичко, що е служител в дружеството. Такива са първичните уроци по пазар и капитализъм - а ние, колкото и да мислим, че вече ги знаем, още има да учим.
Другата система е Могъщата държавност, в която си редник, пешка, свободен от грижа за бита ювенилен и възторжен пионер. Или комсомолец. Авторът е бил такъв. Ще разкажа и това - как видях сблъсъка между света на свободната търговия - американците, и света на комунистическата комунална обезпеченост. То се случи в битието ми на студент в Москва през зимата на 1986-1987 година. В нашия институт дойдоха на гости американски студенти - да се опознаем двата свята, следвайки представите на Горбачов за перестройка и задаваща се вечна световна дружба. Американците - няколко симпатични момчета, след официалната среща в института вечерта бяха поканени от нас на неформален купон у едни наши авери. Аверите, наш студент и другарят му, бяха се изхитрили да се нанесат нелегално в блок в центъра на Москва, подлежащ на разрушаване. (А когато там нещо подлежи, то понякога подлежи с години.) Та те си живееха там в четиристайно жилище - без мебели, но с вода, ток и парно. Както и да е, извадихме водка и чай, почнаха разговори -
обичате ли Уолт Уитман, колко струват едни дънки в САЩ,
и прочее... Американците гледаха нашата веселба с малко почуда. Съпоставяха, от една страна, сиромашките ни авоари, с неподобаващата ни възторженост. Отбелязваха липсата на коли и качествени вещи наоколо, а от друга - факта, че бяхме обкръжени от хубавици, които ставаха за корици на модни списания. Гледаха, от една страна, ръждата по тръбите, гледаха излющените стени, а от друга - любуваха се на каскадите от безгрижна веселба, които ни тресяха цяла нощ. Накрая решиха и те да попитат това-онова:
- А извинете, кой плаща тука за парното, за тока? И колко се плаща?
- Нищо не плащаме - рече гордо аверът. - И за квартира нищо. Комунизъм! Ха-ха!
- А колко плащате на института за обучение, за общежитие?
- Нищо - допълнихме. - Обаче държавата е стисната - малки стипендии дава!
Те не ни разбраха. И ние не ги разбрахме. Затова урокът продължава - трийсет години. А раздел "Парно" е пълен с повтарячи.
