Някога през социализма край българските дувари и мегдани се появява табелата “Образцово село”. Жителите ги обзема протоколно щастие – малко се радват, много нехаят, понеже табелата не касае личния живот. “Образцово село” има за цел да отличи благоустройството и хигиената. Подобна инициатива се осъществява и в Царска България, през социализма е  възстановена с плам. Колкото повече образцови села, толкова повече модернизирани териториални единици! Множат се! Е, хигиената не е чак толкова висока, но пък отличието преследва и друга цел – да стимулира грижата. Така животът край каруци, животински екскременти и дворове с външни тоалетни е ознаменуван с “Образцово село”. Кметове и административни ръководители

пишат тържествени отчети,

поздравяват се с пореден успех на социалистическото стопанство.

Днес тези табели все още стоят на входовете на много села. Ръждясали са. Социализъм не строим. Хора по селата няма, в градовете са. В най-големите от тях пак има табели. Малките напират да ги сложат. Днес сме членове на Европейския съюз и на табелите пише “Европейска столица на…”. Пловдив е на културата сега, Варна стана младежка през 2017 г. София бе спортна през 2018 г., спортна е и Варна в момента. Велико Търново и Шумен се състезаваха за културна, пак за културна в кооперация със София копнееха Благоевград, Кюстендил и Перник (!). Човек, и добре да живее, един ден градът му става европейска столица или поне кандидатства.

Нека разгледаме фрагменти от механизма, по който се връчват титлите. При спортната и младежката столица с тези работи се занимават неправителствени структури, гравитиращи около седалищата на институциите в Брюксел и Страсбург. За спорт са били отличавани големи градове като Мадрид, Истанбул, Милано и малки като Аликанте, Кардиф , Антверпен. Изборът се осъществява непосредствено преди 1 януари, кандидатът не се подготвя специално. Когато е отличено селище с много стадиони и писти, организаторът ACES (съкращението на нпо-то) казва, че е поощрена добрата инфраструктура. Когато е малко, без съоръжения, задачата е стимулиране на масовия спорт. В проявите участват и професионални спортисти, и аматьори.

Така целите са винаги изпълнени

Пишат се тържествени отчети. Лица греят на церемониите. Билбордове възвестяват празника, досущ като стенвестниците навремето. Делничният живот на хората обаче по никакъв начин не е смутен от това щастие. Понякога титлата е трагикомична. Като при София, където единият стадион (Националният) блокира целия град при мач, вторият (“Георги Аспарухов”) е без козирка, третият (“Българска армия) е в плачевно състояние. Друг път е обида. Като при Варна, която затри стадион красавец (бившия “Юрий Гагарин”) и не се знае ще го възстанови ли. Всъщност по едно време София празнично бе обявена за “Постоянна столица на спорта”, каквото и да значи това. Варна пък си има още два стадиона,

през единия наскоро мина булевард

Градът си има и Младежки дом, неизползваем заради ремонт цяла година – по време на младежката столица.

Конкурсът “Столица на културата” е малко по-различен. Победителят се определя от Съвета на министрите в ЕС, носи престиж. Тече дълга подготовка. Но регламентът е такъв, че всяка една държава бива отличена независимо от културните достойнства. Гони се количеството. През 2019 г. например е ред на България и Италия да излъчат победител, после са Ирландия и Сърбия, следват Румъния и Гърция…  Надпреварата много прилича на Европейската награда за литература, в която отделните държави си имат гарантиран писателски триумф съобразно реда по години. Публиката си мисли, че български автор печели в конкуренция с чужди, но той побеждава сънародници. Тъй и “Европейска столица на културата” не отличава най-високата култура, а цели непременно всички на Стария континент да се окажем културни.

Пловдив стартира мероприятията за 2019 г. още през декември със странен “пърформанс” на кмета Иван Тотев. Той покани съгражданите на разфасоване на прасе под коледната елха, после се оказа, че извършил творческа провокация с цел “да се обърне внимание на традициите в контекст на съвременното изкуство”. Изпълнението бе нелепо като съдържание, но постигна информационен ефект – и най-незаинтересованите разбраха, че Пловдив ще бъде Европейска столица на културата. Подобна екстра не се случи във Варна. През 2017 г. нищо "младежко" не се усети, градът не бе разнообразен. Имаше мероприятия, но в малки пространства, без обща концепция.

Добавен ефект не се създаде,

напротив – голяма част от финансирането дойде от общинския бюджет, не бе новопривлечено, стари проекти бяха отрязани, за да се финансират актуални. Всъщност оказа се, че етикетът “младежка столица” не носи пари от ЕС (пак да уточним – НПО дава титлата), градовете щастливци трябва да се оправят сами. Все още липсва отчет достигнаха ли варненските мероприятия тригодишната рамка от 5 млн. евро, но като цяло парите донесоха полза единствено на бенефициенти и командировани да “обменят практики” чиновници. Всичко това не попречи Варна категорично да бъде определена като “много успешна младежка столица”. Самият ЕС подпечата хвалбите.

За Пловдив правителството отпусна 20 млн. лв., цялото обществено внимание е насочено натам. Рано е за оценки, но ако се съди по варненския опит и местните баталии, утрото не вещае слънце  -

пловдивчани няма нужда да разнообразяват гардероба,

културните събития ще ги подминат. Градът е затънал в проблеми с културни паметници, инфраструктура, имотни претенции. Ако се съди пък по софийския “спортен” опит, то пределно е сигурно, че само пари ще спортуват – спринтирайки от един портфейл в друг. Най-сигурно обаче е, че и Пловдив ще бъде поздравен с “прекрасно свършена работа”, давайки “съществен принос в културното многообразие на Европа”.

В цялата тази история бълбукат финансови потоци, звучат тържествени речи, политици сияят, чиновници попълват изрядни документи, тече междудържавна залисия. А за огромното мнозинство от граждани резултатът е един – една табела е сменена с друга.