Погледът ми е върху творчеството на писателките от последните години, предимно белетристките.* Не само защото женската гледна точка естествено ми е по-близка, не толкова и защото съм професионално изкушена от фигурите на забележителни жени от Възраждането до наши дни (вж. книгата ми "Многоликата българка"), а понеже съм убедена, че едни от най-приносните творби в съвременната българска литература са излезли изпод перото на писателки. Ето тезата ми: жените, мислени от векове като пазителки на традициите - стожери на консервативните добродетели, днес са ПО-СКЛОННИ ДА ПРОВОКИРАТ МИСЛЕНЕТО И ДА ЕКСПЕРИМЕНТИРАТ ЕСТЕТИЧЕСКИ...
Няма да се впускам в теоретизации що е то "женско писане" и има ли то почва у нас, а ще го приема като реален психологически и стилов почерк, като даденост. Ще потърся разликата между мъжете и жените писатели в степента на амбицията, в свръхенергията за себедоказване! Защото трябва да признаем, че съвременните писателки работят мъжки, често по теми, общи с колегите си от "силния пол", но се стремят да ги интерпретират по различен начин,
за да кажат своята нова дума
Няколко са насоките на ПОСТИЖЕНИЯТА на жените писателки. Като начало - да встъпят в запазените "мъжки територии" на епично-романовото. И не само да се впуснат в мащабни теми, но да изпробват съвършено непроучени, болезнени исторически полоси - като травматичните балкански братоубийства в "Бежанци" на Весела Ляхова, или емиграцията на героите и антигероите в романите на Бойка Асьова, завръщането им със съкрушена "американска мечта", но и завинаги загубена хармония с родния свят... Или "Царица Елеонора" и "Преподобна Стойна" на Неда Антонова - с централни женски персонажи, пренаписващи историята и духовността ни. Неда, убедена съм, ще бъде преоткрита след успеха (особено след романа "Първия след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски" и с творчеството си от вече далечното време, когато беше в групата на военните писатели). Тук е мястото да спомена и други имена, които ПРЕМИНИХА БАРИЕРАТА НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОМЕНИ след 1989 г., защото мнозина не успяха! Сред тях е Лиляна Михайлова с новия живот на книгите й "Грехът на Малтица" и "Корабът" (самият "Радецки" на Ботевата чета). Тук неизбежно стигаме до сравнителен анализ на мъжките и женските литературни "възкресения". И до въпроса - защо при една и съща стратегия, изградена от един и същ литературен авторитет (Деян Енев), резултатите са различни? Чудото с Георги Божинов и хилядните тиражи на спрения му роман "Калуня - каля" не се повтори с Лиляна Михайлова. Дали защото "Корабът" е издаван преди промените, или все пак - защото авторът е жена, която пише по различен начин за Априлското въстание?
Задавам си още един щекотлив въпрос: случайност ли е, че и Захари Карабашлиев с чудесния си роман "Хавра", се обръща към тема,
сродна на тази от Милен-Русковото "Възвишение"?
Не се ли крие в тази обсебеност (тук не става дума за заслужения успех), едно типично мъжко съперничество и мерене на дарбите, превърнато в своеобразен пиар? А тихият, семейнопсихологически прочит на историята - по женски сдържан, но великолепен като пластика, обречено остава извън шумните публични премиери на двата мъжки романа? Авторката отдавна не е сред живите, за да излезне на "тепиха"...
Сред емблематичните съвременни писателки бих поставила и Здравка Евтимова, защото тя пише жестока социална проза. Познавам творчество й от първия до последния ред. Героите й са от малкия западнал град, най-често родния Перник (една от книгите й се зове "Пернишки разкази"). Безработни, проститутки, но и новобогаташи, сплетени в смъртно кълбо от страсти. Грозна проза, в която радостта от родната природа се бори с отчаянието, тъгата и екстремните жестове за оцеляване и самодоказване на малките хора - без сантимент, без идеализация, без илюзии, без морализаторство. Чудото е в пронизващия хуманизъм на персонажите й - луди учителки в ромското гето, странни Ромеовци и Жулиети от жалкия градец, напуснат дори от родителите емигранти. Странни, защото се завръщат и се любят във все по-окрадения и погрозняващ град, за да се случи юли, да не се наруши природният порядък, да го има лятото на краткото човешко (и българско) щастие. Това е само щрих послание на световната перничанка от миналогодишните й "Юлски разкази". Току-що излезе от печат новата й книга "Зелените очи на вятъра", за да я преутвърди като разказвачка. Адмирирам достойнството й да се мисли като творец, обсаден от враждебност в своя път!
Сама на коня, в битка без армия,
въоръжена единствено с перото си! На един дебат на КБП в "Перото" в НДК, вместо обичайното "женско" мрънкане, Здравка ни смая с категоричното: колкото повече удари - преки и под кръста, толкова по-добре! Неслучайно е избрала да работи в Министерство на отбраната, да пътува от Перник до София и обратно, да има три деца, а вече и внуци, за които се грижи повече сама... Почти без аналог са и САМОПРЕВОДИТЕ й и дързостта да ги предлага еднолично на света. Това в преводаческите среди се счита за ерес. Обаче нарушаването на правилата се оказа залог за нейния пробив! Днес книги и отделни творби на Здравка Евтимова шестват чрез брилянтния й английски от Америка до Швеция... Е, има и други съвременни писателки, за които бих написала словозографии: Елена Алексиева с комай всичките й книги, Яна Букова с "Пътуване по посока на сянката", Ана Боянова с романовата й трилогия "Да се родиш виновен", пътешественичките Оля Стоянова с "Висока облачност", Иванка Могилска с "Тая земя, оная земя", Яница Радева с "Пътят към Тива"...
Не са ми чужди и "елитарните" писателки на виртуозния СИНТЕЗ НА ИЗКУСТВАТА. Впечатляват търсенията на Емилия Дворянова, която поставяме в опита на "женското писане", а забравяме, че е философка, есеистка, преподавателка по творческо писане в НБУ, музикантка, християнска мислителка, че гради романите си като сонати, като им поставя заглавия "Концерт" или "фуга"... Авторка на седем новаторски книги, сред които бих откроила La Velata, "Концерт за изречение. Опити върху музикално-еротическото" и "На входа на морето".
Майстор на синтезите може да бъде и Кристин Димитрова,
която "преведе" на модерен, дори злободневен език митологията в експерименталния си роман "Сабазий". Въвличащи са психодълбините и образното мислене на всичките й разкази - и стари, и нови, а поетесата Кристин Димитрова е тема за продължението на моя "женски обзор". А колко градивно може да бъде е обичливото вчувстване на писателките в чуждите светове - като експеримента на Теодора Димова да допише незавършения роман "Адриана" на баща си Димитър Димов. Женският гений наистина е Любов!
На финала се питам: коя ли сред нашите съвременнички ще бъде продължителка на "епичните жени" на българската литература - романистките Фани Попова-Мутафова и Яна Язова?
-----
Статията е част от изследванията на авторката, български литературен историк и литературовед, печатани с общо заглавие "Словозографии". "Сега" публикува текста с леки съкращения, като остава отворен и за други мнения по темата.
