Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Стабилна държава в интересно време

22 Март 2019КАЛИН ДОНКОВ
Снимка: Архив

Още помня как в българския живот проби и заседна задълго неудържимият въпрос „Кой?” и как от него се въодушевяваха, паникьосваха и отвращаваха хиляди, маса, народ. Въпросът бе непоносим за силните на деня, позорен за ред самозванци, които се биеха в гърдите, и жестока лъжица катран за всички, наредени около кацата с меда. В моята памет това е най-бурно избягваният отговор за цялото време на скоропровъзгласената демокрация. Въпросът не се интересуваше от видимостите – кой се бе устремил към върха на службите за национална сигурност бе ясно и от първи прочит. Лицето бе познато на обществото. Не бе известен онзи герой от задкулисието, който го бе посочил за тази всемогъща и опасна (ако попаднеше в неговите ръце) държавна служба, създадена едва ли не в последния момент, за да противодейства на корупцията и националните предателства. Когато и този отговор се преплъзна пред уморената публика, дълго време живяхме, замаяни от неговата безполезност. Днес, под стреса от собствената си безпомощност, ние все по-рядко оползотворяваме отговорите дори на най-страстните си въпроси. Какво ни чака заради всичко това? То е един друг въпрос, чийто отговор, ако се доберем до него, също няма да ни зарадва.

В далечното вече минало, на подходяща възраст, бях обладан от едно отдавнашно, но

 

по същество също като днешното, „Кой?”

 

Тогава, почти на равни интервали, властта обсъждаше хала на държавата и набелязваше свои уж обмислени, а по-често напълно несъстоятелни мерки в името на държавното процъфтяване. Свикваха се пленуми, на които обикновено се отменяха указания и решения от предишните и се приемаха нови. Тези пленуми носеха имената на месеците, през които се провеждаха. Юнски, юлски, октомврийски, декемврийски и т.н. Изглеждаше ми нелепо и лицемерно. Някои правила, „инициативи”, почини не успяваха дори да годинясат. Отменяха ги, понякога и с възмущение. Просто не работеха. Това изпълваше обществото със сарказъм и недоверие към всичко, което му се „сваляше” отгоре. Веднъж, в пристъп на нездраво вдъхновение, споделих, че след отмяната на всяко решение, закон и каквато и да е норма, трябва да се съобщава името на онзи, който я бе въвел и пробутал за приемане от държавата или от партията ръководителка. Вероятно съм смятал, че не е лошо да се приложи тази мярка, за да не се натискат бездарници и невежи апаратчици да се бъркат в националната съдба. Вярвах, че изваждането им от анонимност ще ги усмири.

Не бях се засилил да пиша по въпроса, но споделената уж в тесен кръг идея бе разсънила ръководството на вестника, в който се препитавах.

Някой от доносниците бе звънял по инстанциите

и машината се бе завъртяла. Предупредили главния редактор да не се хваща на въдицата на Донков за посочване на калпазаните от кариерата, ако трябва да му наложи и карантина. Имало опасност въпросът „Кой?” да заеме централно място в дневния ред на обществото. Наивници бяха тези другари. Нямаше такава опасност. Колективните решения и отговорности затова бяха измислени – да не може да се открие „Кой!” стои зад кашата, към която се бяхме устремили. Повечето идеи, които се подхвърляха в пространството, се представяха като измъдрени „лично” от Т.Ж. Ясно бе, че не бяха негово творчество, а бяха му внушени от некадърници, специализирани в производството на безсмислени, често и направо опасни хрумвания, които първо се рекламираха като панацея за българския живот, а после тихомълком биваха отхвърляни, критикувани, нерядко и подигравани. За тяхното отменяне понякога отиваше повече енергия, отколкото за налагането им. И зад цялата тая патардия се спотайваше някой анонимен и недосегаем в анонимността си мушмурок, който я бе забъркал.

Тази история ми се размина по неизвестно какви причини. Само устатият спортен журналист И.Д. ме посочи обвинително с пръст: „Ти си бил луда глава, бе! Защо не казваш?” Нито бях луда глава, нито бях в нещо виновен. Не бях написал нищо. А може би тъкмо за това и бях. Виновен.

Кой? Въпросът си остава неудобен. Ако приучим властта, че ще го задаваме и без да излизаме по площадите, тя може би ще се вземе в ръце и ще следи какви идеи й пробутват, въпреки че повечето от тях са в нейна изгода.

 

Така в нашия живот въпросите често ни служат вместо отговори

 

Понякога са обмислени, но често възникват и спонтанно. Точно така се получава: събуждаш се и се удряш по челото: Кой, по дяволите... Докато разбереш, че отговорът е строго охранявана тайна, животът те пресреща с друг въпрос.

Така и днес. Ставаш от сън и си готов:

Кой, по дяволите, измисли да се махнат тротоарите по „Граф Игнатиев”? Чия светла глава го измъдри? Кой революционер в градостроителството го вкара и прокара – това за тротоара?

Невинен въпрос, но гледайте само как ще шикалкавят. И докато шикалкавят, ще продължат да съсипват града. Законът на мълчанието вече се простира върху всичко.

Но и ние не сме в час: питаме, дори когато си знаем отговора...

 

P.S.

И докато слагах точката на този текст, вътрешният глас се обади с гневен, оглушителен шепот: „А промяната в правилата за пенсиите, заради която на хиляди хорица им изгоря трудовият принос за тази държава? Нея „Кой!” я стъкми, чий зловещ разум я роди! Тоя има ли си три имена, ЕГН-то му знае ли се?”

При Т.Ж. ги приемаха и отменяха поне от пленум на пленум, тук – от днес за утре. И все убедителни, все умни, все пламенни и страстни. Така направо ще убият... Вожда.

А иначе, какво му е: стабилна държава в интересно време...