Румен Радев ще е алтернатива, ако отговори на какво и как

2018-а бе противоречива за Румен Радев. Не му се наложи да съставя правителство (както през 2017 г. при самия старт на мандата), семпъл като цяло бе българският политически живот. Но 2018-а му донесе случка, която ще остане в архивите – руският патриарх Кирил дойде и му се накара. Това безпрецедентно поведение на църковен лидер спрямо държавен глава е едно от най-отчетливите политически събития за 2018 г. В масовото съзнание то вече е затрупано с безброй дребнотемия, но изявата на Кирил и публичното й осветяване първо от него самия, а впоследствие почти по принуда и от представител на българския Св. синод, са ръб, който ще “закача”  вниманието на геополитическите изследователи дълги години.

Българската публика е традиционно съсредоточена върху вътрешните теми, но не по-малко важно е поведението на президентската институция във външен план. 2018 г. не предложи ключови събития – нито подписахме дългоочаквано споразумение със съседна държава (2017), нито пък имаше опит за преврат в друга (2016). Мина едно протоколно европейско председателство, при което на президента не бе отредена водеща роля.

При тази не много висока летва

Радев не направи резки движения. Срещна се няколко пъти с колегата си Георге Иванов, насърчавайки атлантическата интеграция на Македония, видя се с Ердоган на клетвата му (заглаждайки острите реплики от 2017-а, но пък дискредитиращо като проява – Радев бе единственият глава от ЕС на церемонията). Продължи и многозначното му поведение спрямо Русия (против санкциите, но за повече НАТО, срещу Украйна покрай Керч, но пък Кремъл да пусне моряците…). В крайна сметка действията му бяха такива, че не отклони България от десетилетния й приоритет за западна интеграция, но пък с думи топлеше симпатизантите си русофили. На фона на откровено проамериканския настроен Плевнелиев и прорурския Първанов Радев не се прояви като ярък фил или фоб. Всъщност случката с Кирил и отказът на Путин да дойде в България (визита, анонсирана няколко пъти от “Дондуков” 2), показаха, че Москва му е гневна. Липсата на адекватен отговор след тропането по масата на Кирил пък онагледи, че Радев не знае (или не смее) да реагира. През 2019 г. ще видим дали тези състояния са още валидни.

Във вътрешен план 2018-а много приличаше на онова коремно набиране на Радев покрай посещението на руския патриарх. То бе

ефектно, предизвикващо заглавия,

но без отговор на важното питане какъв точно е смисълът му.

Радев се утвърди като властови контрапункт на изпълнителната и законодателната власт. Противопоставянето на ГЕРБ течеше по институционална линия чрез налагането на вета (7 за годината, общо 12 през мандата), а и чрез политически речи и интервюта. Част от ветата успяха и доведоха до корекции в законите, но по-голям отзвук предизвикваха словесните му критики. Изрази като “демократичните институции атрофират”, “лобизмът и корупцията пронизват цялата система”, “страната се дави в скандали” и т.н. го позиционираха като водещ опонент на ГЕРБ. Партията на премиера Борисов не му остана длъжна и между “Дондуков” 1 и 2 течеше необявена война, която премина дори през бойкоти в чужбина (от страна на правителството при президентската визита в Москва). Тази битка формира един от основните родни политически сюжети и няма смисъл да се преразказва. Нужно е обаче да се отбележи любопитен нюанс – мишена на ГЕРБ бе не толкова Радев, колкото хората край него (скандалите със съпругата му, нападки със или без повод към съветниците). Разбира се, самият президент бе главната цел, но идеята на Борисов

очевидно е да поддържа постоянен огън

Обкръжението е най-подходящо за целта. Не един път премиерът намекна, че “беквокалите” са просто миманс и е добре те двамата да седнат да се разберат.

Тук обаче стигаме до един много важен въпрос. Не личи да има отговор. Той бе повдигнат от самия Радев в може би най-ярката му реч (на старта на есенния сезон). Темата звучеше така: “Нов изборен цикъл в непосредствено бъдеще няма да отвори нова перспектива. Отговорното поведение диктува управляващата коалиция да се фокусира върху най-острите проблеми на обществото. От парламентарната и извънпарламентарната опозиция гражданите очакват ускорено изграждане на убедителна алтернатива на сегашното управление… Ако политическата класа е неспособна да се справи с проблемите, българите ще бъдат принудени да открият нови пътища за тяхното решаване. Като президент ще вложа своите сили в отстояването на българската демокрация. В диалог и сътрудничество с Вас ще работя за извеждането на страната на нова перспектива за развитие”. И социологическите данни (към 50% доверие), и неофициалните впечатления сочат, че в голямата си част българите виждат Радев като алтернатива на ГЕРБ.  Президентът като че ли живее в

менгемето на обществените очаквания и реалната ситуация,

в която не притежава особен политически ресурс. Идеи също не личи да има. Партия ли ще прави? Президентска република ли ще предлага? Нещо трето? За да е наистина алтернатива на Борисов, опозиционното му спрямо ГЕРБ поведение трябва да е облечено в политическа форма с перспектива за развитие. 

Въпросът е още по-широк. Във визираната по-горе реч Радев каза, че опозицията също не предлага пътища за по-добро развитие на България. В тази връзка рейтингите сочат, че Радев е възприеман от немалко хора като алтернатива на партиите като цяло (поредната), вкл. на БСП. Но може ли той да бъде алтернатива на цялото статукво? Чисто технически как ще стане? Пак липсва отговор и всъщност през цялата 2019 г., а вероятно и после ще се мъчим да разплитаме енигмата може ли  Радев да бъде истинска алтернатива на статуквото. Нека не забравяме Първанов – и той бе остър критикар на изпълнителната власт в първия си мандат, и той налагаше вето. Но не бе алтернатива.

За Радев могат да се кажат още много неща. С налагането на вето срещу узаконяването на заменките, скритата приватизация, данъците за стари коли и т.н. бе в синхрон с обществения интерес по доста теми. Но в сърцевината,

в ядката на олигархичния модел не посмя

да стреля. Името на Делян Пеевски той изрече веднъж, и то не по своя инициатива, а в отговор на обвинения на Борисов към президентския съветник Иво Христов. Твърде пасивен е и към безобразията в съдебната система. Държавният глава не може да бъде коментатор на всяка тема, нито да се меси на другите власти извън правомощията си – но е факт, че по някои въпроси е доста активен, а по други не е. Това е въпрос на политическо поведение, Радев има право да избира какво точно да е то. Фактът е, че олигархията си остана неназована при него.

Но големият въпрос пред Радев е може ли да бъде алтернатива на нещо. Тестът пред него ще е доста по-труден, ако управлява изстрелялата го в президентското кресло БСП. Каквото и да си говорим, изпълнителната и законодателната власт сега се държат от ГЕРБ, а да си опонент на политическия враг никак не е трудно.