Есента е сезон на протести. И тази не прави изключение, подгря я мероприятието на "българите, живеещи в чужбина". За него се чуват повече критики, отколкото похвали, което не за първи път повдигна темата способни ли са българите на протести въобще. Паралел с румънската масовост предизвиква ирония. Отделно от това е интересно как така насред всеобщата умора от ГЕРБ ("видим резултат" в социологическите сондажи) улицата е мирна и тиха в услуга на същата ГЕРБ.
Темата е доста любопитна и опровергава някои митове. Кратка разходка в миналото показва, че твърденията за "пасивността на българина" са абсолютна заблуда, защото протестите му не са малко, а и постигат ефект.
През последните 5 години две правителства паднаха
вследствие на протести, преди 20 години едно се сгромоляса шумно, а в началото на прехода кабинетите идваха и си отиваха в условията на масова улична и стачна нестабилност. По-назад във времето е Русенският комитет. Конспиративните детайли в тези процеси (кой как хвърляше оставка, дали вълненията не бяха провокирани от мними жертви и т.н.) не променят приноса на самите протести за последвалите събития. Статистиката сочи, че след 1989 г. 3 от общо 14 български редовни правителства са си отишли след бурни демонстрации ("Виденов", "Борисов 1", "Орешарски"), а други 3 в зората на демокрацията ("Георги Атанасов" и двете Луканови) паднаха почти в условията на анархия – не е малко. Другият мит е, че "неорганизираният спонтанно излязъл народ" може да постигне нещо съществено. Нищо подобно - резултати са невъзможни без организационната и "културно-масова" подкрепа на партии, макар да не веят партийните знамена. "Атака" и ВМРО придадоха острота и ярост на антимонополните протести, свалили накрая "Борисов 1". ГЕРБ и "градската десница" "уплътниха" протестите срещу Пламен Орешарски. По-рано партийните знамена не бяха крити. Когато ресурсът на политическите субекти липсва, става както през януари 2009 г. Тогава пред Народното събрание се проведе екологична демонстрация, но единственият й резултат бяха синини по гърбовете на демонстрантите.
Третият мит е най-интересен. Той всъщност е здраво свързан с втория. Митът са имената, с които протестите остават в историята и прикриват истинските им цели. Антимонополните протести не свалиха монополите, но пък принудиха ГЕРБ да се оттегли в опозиция, каквато бе главната им цел (плюс изпреварваща оставка на Борисов, която до голяма степен го съхрани). Вълненията срещу Орешарски
уж бяха бунт срещу олигархията, но нищо не й направиха
и те само смениха местата на власт и опозиция. С други думи успешните протести у нас винаги са с цел непосредствено влизане в управлението, далеч от приятно звучащите официални лозунги. И винаги зад тях стоят неслучайни хора - "гадове" според сленга на вечния ни премиер Борисов. Няма ли жажда за власт и "гадове", бройте протеста за бутафорен.
Но каквото у нас, такова е положението и по света. Ако не ги мързеше, хипитата до днес можеха да си окупират Уолстрийт – все така напразно, защото нито искаха, нито можеха да вземат властта. Но Арабската пролет е друга работа – бяха замесени най-големите световни "гадове" (тия, които работят в разузнавателни управления), затова тя предизвика тектонични размествания.
Връщаме се днес в България. Чудите се защо повечето протести са "сълза и смях"? Ами защото няма "гадове", тръгнали истински да събарят властта. Сегашният "емигрантски" протест пред парламента все пак протече интересно. Напомпан предварително като грандиозно събитие, той събра едва 500 души, те съчетаха чумата в Странджа с проблемите в БФС, поискаха съд за партиите и създаване правителство, излъчено от тях самите; поразходиха се с фланелки "СССР" и пожелаха изгонване на чуждите фирми. В крайна сметка отблъснаха много нормални хора, създавайки не единение, а политическо противопоставяне (дяснолибералният сегмент реагира с погнуса).
Но властта определено се бе уплашила,
защото задейства превантивно придворната журналистика: "Готви се преврат!". Прави бяха управляващите да се страхуват, защото сходни бяха исканията и през зимата на 2013-а. Но в крайна сметка се видя, че бутафорията надделява и многото шум не си е струвал.
По-интересни са демонстрациите, които възникват на много места в страната срещу лошите пътища. Те не са от днес, през последната година такива протести имаше в над 30 общини. В тях има и спонтанност, и политическа закваска (силно анти-ГЕРБ), и пряк социален проблем. Потърпевши от асфалта са абсолютно всички прослойки, а трагедиите по пътищата не секват. Негодуванието със сигурност ще намери благодатна почва в приближаващите местни избори. Тези протести могат да бъдат доста опасни за властта. Предстоят интересни времена. Едни "гадове" ще се опитат да ги яхнат, а други подривно да ги озаптят.
