Преди едно скромно участие в телевизията водещият ми припомни отдавнашна среща с читатели. На негов въпрос от публиката съм признал, че в поезията понякога човек крещи, а се чува... шепот. Стъписах се: този мъж прави може би най-хубавото предаване за култура, познава истинските звезди на българското изкуство, а държи в паметта си едно непредпазливо откровение. Смутолевих нещо, от което той да си помисли, че онова тогава е било просто един дежурен отговор. Не беше, но се ужасих, че може да ме попита същото и пред камерата, не исках да го казвам.

Това в изкуството не е никаква тайна. Понякога викът угасва до шепот. При дарба и късмет пък – и шепотът се чува*. Понякога събаря стени и светове. При толкова крясъци в саундтрака на нашия живот може би е разумно да говорим по-тихо. То зависи и за какво ще говорим, нали така?

Днес – за ценностите. Спокойно, няма да се учим, няма да се наставляваме. Ценностите са трудна материя. Но трябва да се уважават. И да не се съсипват от високо място. От същото, от което непрекъснато се тръби за ценности – евроатлантически. Едното не отменя другото, даже мисля, че няма граница между тях. Границата е между ценностите и онова, което не е ценност.

По нея няма телена ограда, камери и препятствия. Тя може да се нарушава безнаказано, открито. И няма митница за стойностите...

1.

Тези дни високопоставена парламентарна дама иронизира опозицията по неподходящ начин. Защитавали „по матросовски” държавното финансиране на партиите. Това знае жената, чула го е някъде. Присмива се на нещо, което е общочовешка ценност. И залата се посмя. А саможертвата на Александър Матросов е световна мярка за родолюбие и войнишка храброст. Едно деветнайсетгодишно войниче – сирак, отгледан в детски дом, съден и лежал в колония за отклонение от производството – прави за страната си и за другарите си онова, което му остава пред амбразурата, приема оловото в гръдта си. Така е разбирал дълга си и твърдя, че добре го е разбирал. Смъртоносният му, гибелен жест влиза в най-високите световни стандарти за доблест и патриотизъм. Това е смърт, пред която и съюзници, и врагове навеждат знамената си.

Подобни саможертви могат да се открият във всички времена и в различни армии, такива херои има в мартиролога на всички достойни нации. Да се подиграе подвигът на Ал. Матросов е все едно да се посмеем със смъртта на тристата мъже от Термопилите, със смъртоносното вдъхновение на пилотите камикадзе в Тихия океан, с величествената гибел на поручик Стратия Ив. Мазгалов и неговите картечари, изгорени живи в бункера им под Скалистата височина на Добро поле, или – представете си само! – с подвига на капитан Димитър Списаревски в небето над София. Подобна ирония, макар и в политическо надприказване, е крайно неблагоразумна. А и доста противна.

Да се злепоставя по какъвто и да е повод любовта към отечеството, предаността и себеотрицанието в негово име, е просто безотговорно. Присмехът, свързан с името на един герой, не говори нито за такт, нито за вкус. Това ерозира идеята, че родината е над всекиго и дългът към нея е основен приоритет на личността. И без това патриотичното чувство е ценност, неособено добре подхранвана от днешния български живот. Александър Матросов днес няма кой да го дава за пример, но и да бъде осмиван е безсмислено и пошло. Да се глумим с патриотизма е просто вредно и... непатриотично.

И в крайна сметка сее разложение в обществото...

2.

Отдавна и неведнъж съм се питал: какво би станало с България, ако не беше загадъчният порив на народа ни към знание, към просвета и духовен растеж. Защо съм се питал, нямам отговор и сега. Този порив съществува отпреди „Върви, народе възродени” и никой не може да каже колко именно „преди”. Поколенията безпогрешно са го разкодирали в себе си и просто са го следвали. Те са знаели, че просветата е свобода. И мощ. И бъдеще. Бих го нарекъл свръхестествен, ако не беше едно – съсипваме го в наше време. И значи не е чак тъй божествен.

Но не престава да бъде първостепенна национална ценност.

В моето детство – голо, босо и купонно, имаше едно сиромашко заклинание: който се учи, той ще сполучи. Бяхме го наследили от миналото - и точка. Не се коментираше, вярвахме в него, следвахме го. И то се изпълняваше: с учение сякаш сменихме съдбите си, прекрачихме в по-горен свят, даже страната ни се вдигна и поразкърши от това наше учение. Днес, ако произнесеш тези думи, най-много да се спогледат. Може и да те съжалят. Но има и хора, които вярват, в тях ми е надеждата.

Тукашният живот опровергава онази, добила днес наивен звук, поговорка. Пътищата към голямата сполука все по-рядко минават през голямото учение, залягането над книгите, посвещаването на знанието. Други са качествата, чрез които личността най-често се добира до успеха. Атакуват го с лакти и подлост, с подлизурство и лична преданост, с коварство и любов. Отвреме-навреме избухва скандал около някоя диплома и тя изведнъж се оказва засекретена за вечни времена. Когато такава диплома все пак се покаже на обществото, то още веднъж разбира, че в учението тук, в България, не съдържа сполука.

Избликна по медиите беглата информация за новата членка на СЕМ. Ще ви учудя, като призная, че не одобрявам това. Не трябва да се огласяват такива екзотични кариери – стъпква се вярата в образованието. Когато се разгласява житейският триумф на жена с посредствена диплома от периферен филиал на софийски вуз, с невзрачен трудов стаж и далече от високата електронна журналистика – това убива вярата в значението на знанието, рекламира „другите” пътища към напредъка, към астрономическите заплати и високото положение в нашето общество. И в края на краищата също сее разложението в него.

Оставям настрана чувствата на колегите от телевизиите и радиостанциите в българския ефир. Но кротко ще добавя, че и това бе извършено от българския парламент.

3.

Този път искам да го кажа тихо. Досега съм го правил гневно и високо – за първи път преди десет години, през юни 2009-а. В някои влакове на метрото женският глас, който обявява информацията за пътниците, невежествено изрича: „Фнимание, вратите се затварят.” Да, да: „Ф-ф-фнимание”, няма грешка. Ядосвах се справедливо, понякога дори невъздържано. Цитирал съм Алеко: „Ф-ф-фатално” или „Ф-ф-фащам” (за гушата). Няма резултат, както ще забележите, ако попаднете в някой от тези влакове. Нула ф-ф-фнимание от управлението на градския транспорт, както и от управлението на града. Това последното е обяснимо: буквата Ф-Ф-ф доминира в него от десетилетие. Тя е привилегирована и неприкосновена.

Облъчвани от звучното Ф-ф-ф на метрополитена, безбройните пътници се примиряват с този извратен правоговор. За това помага и странният правоговор на властта, когато общува с народа. Също е вид разложение: всичко да звучи Ф-ф-фалшиво и неизбежно да свикваме с това. Ф-фалшът си е чиста проба хибридна война. Не само ф-фалшивите новини, целият ф-фалш.

А е толкова просто да се поправи този... гаф-ф. Не като като да поправиш ремонта на „Граф-ф Игнатиеф-ф”, например. Но опасното е не когато правиш грешки, а когато настояваш, че дори и в грешките си праф-ф.

Усещам, че пак се нервирам, а исках този път да опитам тихо. Може пък така по-ясно да се чуе. Но остава надеждата, че след изборите през есента силата на това Ф-ф-ф ще се изгуби. Дори и в метрото. И ще отстъпи на българското право-говорене. Позабравено в държавата.

______________________

*След 1989-а с един приятел музикант крояхме планове да отворим и ние частно радио, „Радио Шепот”. Забавлявахме се да измисляме рубрики и съдържание, обратно на неудържимата пропаганда на онова време. Всичко беше наужким, естествено, но съм запомнил една от особеностите на проекта: новините, публицистиката и поезията щяха да „текат” през нощта, а денем щеше да се излъчва само музика.