Човек спестява всевъзможни подробности за себе си по също тъй всевъзможни причини. А често и без причина. Разкривал съм у близки хора неподозирани с десетилетия дарби, наклонности, понякога дори подвизи ей така, по някакъв невинен повод или изпуснати от самите тях по невнимание. Оставал съм втрещен от миналото на не един приятел, с когото уж си знаем и кътните зъби. Или от дълбоко спотаявана страст, от умения, които само случайността може да разкрие. Сещам се за подобни изненади, които са преобръщали представите ми за такива познати, сред които съм живял в сърдечност и доверие. Това са били шеметни, често съвсем възхитителни открития, които си струва да подредя и да разкажа. Но това е по-дълга и трудоемка задача, сега ви пиша нещо не тъй обмислено и засукано. След като го изтървах в пространството, редно е и да го изповядам.

Срещите с публика избягвам обмислено и последователно. Мисля, че читателите, особено читателките, не трябва да виждат поета на живо. По-добре да го знаят само такъв, какъвто си го представят, в онзи героичен, страстен, нежен, горещ или прочие образ, в какъвто той е успял да им се препоръча със стиховете си. Не им трябва да го разглеждат отблизо: как се запъва, как мига насреща, как се заплита в собствените си изречения, как семпло и досадно е облечен или как килограмите му пречат да въздъхне. Това не е в ущърб само на поета, от това и читател(к)ите остават завинаги ощетени.

Нароиха се обаче куп причини, заради които не можех да откажа една такава среща. Имаше, разбира се и въпроси, един от тях се оказа клопка, която за нищо на света не бих могъл да предвидя. Нито можех да я избегна. Имам правило за подобни ситуации в живота: когато не знаеш какво да кажеш, кажи истината! И сега щях да я кажа, но как само не ми се искаше. За миг си помечтах да угасне токът.

Читател на средна възраст се интересуваше помагал ли съм на някого в живота си по... математика. Въпросът беше направо абсурден. Хората знаят, че по математика поетите са слабаци. Поне такава е легендата, към която всички се придържат. В света на поезията тройката по математика е престижна, по-престижна е само двойката, никога не съм нарушавал тази омерта. Откъде някакъв непознат човек бе научил срамната ми тайна? Имаше и един компромат, който някой ден неизбежно щеше да излезе, помислих, че в момента точно това става. Трябваше да го изпреваря със самопризнание и аз го направих: на един кандидатстудентски изпит дадох на всички около мен да препишат решените задачи и така опростих старта поне на десетина бъдещи инженери. Тогава влизането във ВУЗ беше трудно, допускаше се кандидатстване само в две специалности от всичките висши училища, състезанието бе много ожесточено и наготово решените задачи бяха направо подарък от съдбата. Бях свикнал да ме преписват, нямах чувството, че нещо нарушавам. Най-после един от квесторите ме съзря, грабна листа от ръцете ми и ме изхвърли.

Войник, отивах направо за казармата във Варна, беше ми безразлично – явих се на този изпит само за да угодя на майка си. Оглеждах се за място, където ще мога да запуша. Онзи квестор на пръсти се изниза от аудиторията и с оглушителен шепот рече: "Задачите са ти решени. Защо беше всичко това?". Просто му се бях видял подозрителен.

Разказах епизода докрай. Залата се бе умълчала. Сигурно ги разочаровах. Някак не им се "вписваше" всичко това. Така и не разбрах преглътнаха ли го читателките. И как? Може би трябваше да им доразкажа. Но не ми се правеше и това. Наистина не беше за вярване, но математиката ми спореше. Не самата наука, задачите ми се удаваха без всякаква съпротива. Разгадавах ги невероятно лесно, единственото, което никога не разгадах, бе как го правя. Учителят не ме изпитваше, имаше навик да издиктува две-три задачи и който ги решаваше пръв, получаваше шестицата. Беше нереално лесно, имах съученици, които работеха сериозно, учеха теория, ходеха по олимпиади и в кръжоци, някои точно математици станаха после, а аз нехайно, дори леко безсрамно ги биех в задачите. Всичко ставаше от само себе си. Сякаш решенията плаваха наоколо и трябваше само да ги разпознавам кое за коя задача е. Никога не посмях да се задълбоча в това. Реших, че не ми трябва да знам как се случва. Неусетно пренесох същото правило в поезията. До днес не открих как се появяват стихотворенията. И хубаво направих.

Но съжалявам за това самопризнание. Толкова бях свикнал, че добрият поет нищо не вдява от математика, че с годините го бях въобразил и за себе си. Поне реших да го разкажа, та да се свърши веднъж завинаги...

Прочее онази история имаше продължение. Добре че не се увлякох да го споделя, както бях вече почнал, че щях съвсем да попаря читателките. След години редакцията ме изпрати в един прочут модерен завод, за продукцията му хората се записваха в магазините, чакаха с месеци. Секретарката на директора опитваше да ме отпрати, подозирах, че го крие, и докато се надлъгвахме с нея, от кабинета излезе мъж по риза с навити ръкави, носеше някакви книжа и се бухна в една врата. Почти веднага се показа обратно и попита него ли търся. Ако това беше директорът – да, него. Влязохме в онази, другата стая. Обясни, че използва кабинета на заместника, защото се пренася, местят го в София, в обединението. Попита как съм пътувал, каза, че редовно чете вестника и че ме е виждал на снимка и по телевизията.

Секретарката внесе неотворена "Балантайн", капачката изскърца жалостиво и мъжът се засмя: "Обичам този звук!". Отпихме и попита: "Спомняте ли си къде сме се срещали?". Помълчахме и двамата и той обясни: "От вас преписах задачите на приемния изпит по математика...". Поговорихме за друго, миналото не предполагаше думи. Всички очаквахме събития, които все не идваха. И тогава упорито предчувствахме промени, както и днес. И тогава напусто. Помня, че накрая рече: "Когато някой ми е помогнал в този живот, винаги е бил непознат или напълно чужд човек...". Вероятно искаше да ми каже, че не съм сам. Не беше нужно – и аз знаех, че не се е издигнал само с едни преписани задачи. И нито веднъж не изпитах гордост или поне задоволство от своя някогашен, съвсем момчешки, тъй удивително точен жест.

Мисля, че нашият кандидатстудентски грях е изцяло покрит с давност. Мога да го разкрия, няма да дискредитирам никого. А и онзи мъж отдавна е в Америка. Научавам, че там е богат и полезен гражданин...