Медия без
политическа реклама

Сегашна стойност

Осигуряване: рестарт или фалит

Снимка: Архив
Емил Хърсев

Заглавието е подвеждащо. Създава илюзия за дилема, за алтернатива, а всъщност две възможности няма, решението е едно: досегашният модел на осигуряване трябва да се промени из основи. Въпросът е само дали нужните промени до дъно могат да бъдат разумно обмислени и скроени, или поради дефицит на разум ще се наложи сегашната осигурителна система първо да фалира, та след това да мислим новата. Това не е български порок, а

 

проблем №1 на световните финанси:

 

социалните осигурителни системи на всички до една страни в света са вече в технически фалит. До една, включително пенсионно, здравно, каквото се сетите осигуряване. Това е една грижливо пазена от медиите и политиците по света тайна. В специализираната финансова литература фалитът на социалното осигуряване, без да се нарича така, е отдавна разпознат и предизвестен още преди световната финансова криза от 2007-2008 г. Натрупаният и заделян в момента в осигурителните фондове ресурс не стига да покрие разходите на осигурените за здравно обслужване и да им осигури пенсии, достатъчни за нормално човешко съществуване дори до ниво на 50% от предпенсионния жизнен стандарт. „Старческата бедност“ вече е факт. Това бе състоянието на световните осигурителни финанси през 2001 г. още преди

 

смъртоносния удар: NIRP,

 

политиката на отрицателните лихви. Наложена първо в САЩ и след това в практически всички страни по света като панацея срещу дълговата криза, идеята е централните банки да поддържат „нулево до умерено отрицателно“ ниво на лихвите (на паричния пазар), което деликатно подяжда спестяванията, но намалява лихвените разходи на отдавна затъналите в дълговото блато държави и позволява на „системно важни“ зомби фирми, банки, фондове и пр. да шават някоя и друга година с надеждата отрицателните лихви да „измият“ необслужваемия дълг, а в същото време да помпат курса на акциите, най-вече на „глобалните шампиони“. От самото начало на ерата NIRP беше ясно, че тя съсипва самата база, на която се крепят осигурителните системи: че дълги години от текущия доход на всеки работещ ще се отделя малка част, която ще се натрупва и инвестира, т.е. ще носи доход, за да се плаща на осигурения и да се харчи при нужда (пр. болест) и на старини.

 

NIRP означава конфискация

 

на осигурителните натрупвания, планирана загуба вместо добавен инвестиционен доход за осигурителните фондове. Успокояваха ни, че NIRP е временно решение и щом икономиката излезе от депресията, лихвите ще се върнат на нормални нива. Да, ама на политиците им се услади и под техен натиск централните банки една по една онемяха и се отказаха да вдигат лихвите.

 

Българският парадокс

 

заслужава да се отбележи: нашата примитивна и дълбоко декапитализирана осигурителна система пострада много по-малко в сравнение с богатия Запад тъкмо поради главния си порок. Понеже няма никакви натрупвания и поне от 50 г. е в остър дефицит, българската осигурителна система нямаше какво да губи и както всички други дефицитни фискални системи, тя се оказа с относителна печалба (по-малък дефицит) от ниските до отрицателни лихви. У нас пострада само частното осигуряване, защото само там има капиталово натрупване. И все пак в България имаме уникалния шанс да рестартираме осигурителната система, ако се поучим от опита и грешките в другите страни.

 

Решенията са в частно осигуряване,

 

разбира се, в комбинация с държавен осигурителен фонд, който е неизбежен, защото някой трябва да осигури социална защита и издръжка на онези, които, поради каквато и да е причина, останат без източник на средства да оцелеят и живеят. Нещо повече: нужно е държавният осигурителен фонд да се превърне в презастраховател на всички форми на частно осигуряване, в него да се събира примерно десятък от всички частни вноски, та ако фалира осигурител (то е неизбежно, ще видите скоро), поне да има минимална защита на осигурените, без да товарим бюджета. Но ние имаме нужда от

 

"нов стълб" 2.3 на осигуряване,

 

от реформа на втория стълб (допълнително задължително осигуряване) веднага. По замисъл то трябваше да е функция на частни институционални осигурители – пенсионноосигурителни дружества и здравни осигурители (които така и не бяха допуснати като алтернатива на държавната здравна каса) - това е осигурителният стълб 2.1. Понеже стана ясно, че въпреки цялото, повече невидимо, отколкото явно държавно подпомагане на частните (пенсионни) осигурители, стълбът 2.1, също като цялата ни осигурителна система, е пред фактически фалит, тихомълком бе извършена важна осигурителна реформа. Държавата създаде „стълб“ 2.2, като даде възможност осигурените да прехвърлят тази част от задължителните вноски на държавния монополист. Нужното ново решение е законът да даде на осигурените право сами

 

да носят риска с лично осигуряване,

 

извън свръхрегулираните, нискоефективни и обречени (както всички други по света) институционални осигурители. Нека всеки от нас да има право сам да реши как да вложи своята задължителна допълнителна осигурителна вноска. Това е част от личния доход, чието облагане е отложено, затова трябва да е под режим, който гарантира разделно управление и натрупване, за да не се превърне в източник на необложено с данък потребление, и щото наистина да се натрупва като резерв за старини. Това е „стълбът“ 2.3. Част от вноските по него трябва да се плащат веднага за преосигуряване, останалата част всеки от нас да може да инвестира на свой риск. Най-популярни и масови са т.нар. схеми за фирмено осигуряване – работодателите дават възможност на заетите да влагат своите допълнителни пенсионни вноски в общия бизнес и отделни проекти на фирмата, за което фирмите са склонни да плащат наистина ексклузивен доход. Работещите във фирмата сами най-точно знаят къде са техните пари за пенсия, те това работят, те управляват и водят бизнеса и проектите на своята фирма.

 

Опциите за участие в капитала

 

на фирмите отдавна са масова практика за премиране на мениджърите. Защо същата практика да не се ползва и за другите работещи. Тази идея се популяризира от кандидата за следващ президент на САЩ г-н Бърни Сандърс и среща невероятно сериозна подкрепа и от работещите, но и от бизнеса. Тя може да се ползва и като инструмент за лично осигуряване на заетите. И накрая, ако всеки сам може да влага задължителните допълнителни вноски, той трябва да има правото да инвестира в съвместни, т.нар. общностни (community, но да не се бърка с комунални) проекти, примерно взаимоспомагателни каси и подобни спестовно кредитни схеми, които носят наистина феноменален доход. Решения има, но трябва господа политиците и техните придворни икономи(сти) да не мижат и да видят финансовия слон, който тъпче около рехавите ограждения на фиска.