Известно е, че никой не иска да му вземат филийката хляб, която си е осигурил с извършвания от него бизнес. Напълно справедливо е филийката да е намазана и с масло, ако въпросната бизнес дейност се вписва добре в общата картина на икономиката и не представлява пречка, наложена на останалите по нечестен начин. Но от одиторското лоби искат да запазят съществуващото status quo около нормативната уредба на одитите, така че на филията им дебело да е намазан чер хайвер, който да се заплаща от клиентелата им, принудена да търси услугите им.
През 2016 г. с промени в Закона за счетоводството обхватът на задължителния одит беше доведен до сегашното си свръхраздуто състояние. Гениалната маневра, която осигури хайвера за филийката на одиторите за години напред, беше осъществена по добър стар маниер между първо и второ четене на закона в Народното събрание със смехотворна аргументация и със съвсем не смехотворни последици.
Работодателските организации надигнаха глас срещу удобната за одиторите нормативна уредба, в това число
срещу неприлично занижените „прагове”, при които одитът е задължителен
Малките и микропредприятията обясняват, че подобна услуга просто не им е необходима и че похарчените за нея пари могат да бъдат използвани за нещо по-разумно и належащо. Но, както каза вицепремиерът Валери Симеонов по време на заседание на тристранния съвет, няма как работодателите и одиторите да се разберат. Едните плащат общо 13 милиона лева за услуга, която не им трябва, защото законът ги задължава, а другите взимат същите 13 милиона за съмнителна работа, която вършат само защото са успели да вкарат лобистка поправка в закона навремето.
Одиторите изтъкват, че работната група, назначена от Министерството на финансите, не била открила необходимост да се правят промени „само” две години след приемането на закона. За състава на тази работна група работодателите вече няколко пъти информираха широката общественост и най-вече потърпевшите от нейната работа. Тя е пълна от горе до долу с всевъзможни лобисти и свързани с одиторската гилдия лица, така че нейното мнение за разумните хора има стойността на вчерашен вестник.
Чухме и твърдение, че задължението за извършване на независим финансов одит
не било административна тежест, защото не било функция на държавата
Иначе казано, понеже Институтът на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС) не бил държавна структура, одитът не би трябвало да тежи на малките и микропредприятията. Да, но на малкия бизнес му е все едно кой ще го товари – държавна институция или някаква друга. А бреме са както разходите за самата одиторска услуга, така и допълнителното натоварване на счетоводните звена на дребните фирми.
Да, има предприятия, където независимият одит е крайно необходим и неизбежен. На първо място това са публичните компании, където независимият одит наистина допринася за прозрачността на дружеството и за информираността на инвеститорите. Но кого го интересуват резултатите от независимия одит на хиляди малки и микропредприятия, чийто оборот е повече от скромен, а голяма част от тях са еднолична собственост и резултатите от одита ще отидат при човек, който и без това знае достатъчно добре финансовото състояние на фирмата си?
Чуха се мнения, че резултатите от одита представлявали особен интерес за данъчните служби. Истината е, че данъчните изобщо не се интересуват от тези резултати. Всеки, който е имал радостта и удоволствието да пообщува по-задълбочено с данъчните власти, знае, че те си правят проверките сами, по свои си методики, и се интересуват спазени ли са разпоредбите на данъчното законодателство, начислени ли са правилно дължимите данъци и в крайна сметка платени ли са надлежно.
Заверката на одиторите няма абсолютно никаква стойност пред данъчните власти. Само хора, които не са развивали собствен бизнес и не са плащали корпоративен данък, акцизи и социални осигуровки на персонала си, могат да се „вържат” на подобна „лакърдия”.
Одиторското лоби се опитва
да хвърли горещия картоф в пазвата на европейските законодатели:
„Що се отнася до компаниите, дефинирани като „малки предприятия”, на държавите членки се оставя правото да налагат извършването на задължителен одит, който следва да е целесъобразен на специфичните условия и потребности на тези компании и на потребителите на техните финансови отчети”.
Кой и защо е решил, че в България дребните предприятия имат „специфични условия и потребности” техните финансови отчети да бъдат заверявани? Къде отиде принципът „мисли първо за малките”? Къде се дяна прословутата Цел 190: „Свеждане на регулаторните режими до минимално изискуемите от европейското законодателство. Спазване на десетте ръководни принципа на „Акта за малкия и средния бизнес за Европа”. Създаването на пътна карта на документооборота за всеки бизнес”. Това е фрагмент от Програмата за управление на правителството за периода 2017 – 2021 г. Там точка за насърчаване на паразитни бизнеси няма.
Случаят с налагането на задължителен одит на един куп малки и микропредприятия в България е типичен пример за така нареченото „позлатяване” (gold plating) на европейска директива. Не само в България, но дори и в Обединеното кралство бюрокрацията има лошия навик да добавя (от себе си и от сърце) допълнителни изисквания към текстове от европейското законодателство. Тази лоша практика, наричана „позлатяване”, се е превърнала в напаст и срещу нея се изказват всякакви европейски институции. Да ни се пробутва родният gold plating за „пълно съответствие с директивата” е колкото цинично, толкова и безочливо.
А одиторите дори напират за още хайвер и твърдят, че праговете за одит у нас трябва не да се вдигнат, а да се свалят от порядъка на 3 до 5 пъти. Казват, че ако нямало задължителен одит, всичката финансова информация в страната щяла да стане „ненадеждна”, че предприятията, които не правят независим одит, били от „сивия сектор” и прочее.
Като боен флаг се размахва тезата за огромната отговорност на одитора „за изразеното от одитора мнение за консолидирания финансов отчет”. Щеше да е хубаво, ако беше истина. Ще повярваме на тези клетви, след като научим каква отговорност са понесли одиторите на Корпоративна търговска банка (КТБ).
* Авторът е изпълнителен директор на Института за устойчиво икономическо развитие. Коментарът му е по повод на дискусия на "Дарик нюз" по темата за финансовото бреме за малкия бизнес. Заглавията са на редакцията.
