Всякакъв свят се подвизава в писателския занаят, така е било и така ще бъде. И не само тук, навсякъде по уж разноликата планета. В мемоарите си Пабло Неруда разказва за гостуването си в Армения. Един ден се откраднал от домакините и цял следобед разглеждал ереванския зоопарк. На вечерята възторжено споделил това прекарване сред животните. На трапезата го гледали със смесени чувства, не споделяли възторга му. Един арменец дори заключил: гостът си е губил времето. В писателския съюз колкото щеш зайци и лисици, вълци и хиени, кобри, крокодили и прочее зверове. Могъл е да ги наблюдава не в клетки, а на свобода, в природата.

Беше любопитно и смешно, освен че бе казано сочно, по арменски. И в същото време, някак горчиво, битер. Разправих го няколко пъти в писателка компания – смяхме се без радост. Истина беше: екземпляри от всякакви породи се разхождаха из литературната нива. Имаше хищници, имаше и тревопасни. Пълно беше и с джобни литератори, между тях като че хамстерите бяха най-много.

Мисля, че точно хамстерите, плахите и услужливи литературни гризачи, бяха измислили и въвели в употреба подлата версия за природата на творчеството. Според нея поезията и прозата, критиката и драматургията не бяха предмет на вдъхновение, на озарение и душевен подем, а просто един занаят, който, като всеки друг занаят, се крепеше на някакъв майсторлък и най-банално трудолюбие. Това желание да бъде приравнен литературният еснаф с всички останали служеше на предпазливия партиен възглед да не се позволява на творците със словото да се открояват от останалите трудещи се, сред които пък пролетариатът трябваше да запази главната си роля. Ей такива работи, поредните безумия на партийните чиновници. Те се облягаха изцяло на нашите хамстери, които изработваха поредните инициативи за контрол над литературния процес. Това беше задача безнадеждна, но в обръщение непрекъснато бяха някакви лозунги от типа на „По-близо до живота, повече между народа!” и други бледосиви съвети към нашего брата, които никой не вземаше насериозно. Освен това непрекъснато се внушаваше, че писателят не е някакъв любимец на боговете, а скромен труженик на словото. Литературата се смяташе за един от многото отрасли в социалистическото строителство, а не поприще на избрани и посветени хора.

Така бе измислена алегорията за обущаря. Според мен тя беше венецът в делото на нашите хамстери. Веднага бе приета от „апарата” и размножена със светлинна скорост. Зазвуча по събрания, появи се в някои вестници. Съчинена бе като за бавноразвиващи се, но в своята простота си тежеше на мястото. Писателят – гласеше тя – трябва да е добър в своята професия, да дава качествена продукция. Както добрият обущар се познава по това, че неговите обувки не убиват купувача, така и писателят трябва да е по мярка на читателя, произведеното от него да не убива гражданина, да не го стяга. Това е разликата между добрия и калпавия обущар,  но също тъй и между добрия и слабия писател. Да не убива, да не стиска.

Доста дръзко бе това да се проповядва пред писатели, а и доста безочливо. Смятам, че онези активисти не съзнаваха това, те просто си го харесваха. Писателите пък не му обръщаха внимание. Само веднъж, по време на една дискусия, някой пак го изломоти и Серафим Северняк, както си седеше и може би дори дремеше, изведнъж сепнато и гръмко изруга: „Обущар ли? Ще ти дам един обущар!” След което си събу обувката, може би в знак на протест. Бях на същия ред и го видях, може причината да бе в неудобната обувка. (При социализма такива се срещаха, отвъд желязната завеса обувките бяха меки, гъвкави, доставяхме си ги при случай.) Та не се разбра срещу това съпоставяне ли изнегодува Серо, или просто чепикът го стискаше, но буквално.

Честно казано, мен това не ме трогваше. Имунитетът ми срещу пропаганда и внушения вероятно е вроден. Майтапехме се с този обущар,  бяхме го взели на подбив. Съвестно ми ставаше заради него, макар че той може и да не подозираше, че ни е станал пример за подражание.  Ако го срещнех, щях да му кажа: „Мой човек, не по горе от обувките!” И толкова. Обожавах  удобните обувки, нека го оставим да работи на спокойствие...

Но един ден чух да го казват пак, че писателското изделие, каквото и да е то, не трябва да убива на гражданина, и се плеснах по челото. Не бе обущарят центърът на поучението, болката, болката беше! Да не убива, да не стяга, да не стиска или най-общо – да не безпокои хората онова, което си написал. Не е било толкова невинно това внушение, опасно и разрушително беше. Измислили го бяха нашите литературни гризачи, ох, как само го бяха измислили!

И вероятно тогава съм прописал онова, което после се оказа публицистика...