От 1 юли всички пенсии бяха увеличени с 5.7%, а таванът на максималната пенсия се вдигна от 910 на 1200 лв. Само по себе си за някои това увеличение със сигурност е повод за радост. Но в действителност трябва да е повод за размишление. Защото последните действия на правителството в пенсионната сфера, от които това покачване е част, са симптоми на липсата на ясна дългосрочна визия за бъдещето на пенсионната система в България. А от такава има спешна нужда, защото системата е практически фалирала. Без реформа, поне на нивата на пенсионни вноски, един ден настоящите млади работещи може да се окажат без каквато и да е финансова сигурност в своите старини.

Кръпките по фалиралата система

Личи си, че политици и правителство поне частично осъзнават това. Промяната в пенсионната формула, която правителството се опита да въведе в началото на тази година, показва това. Уви, тя донякъде се оказа неуспешна и реалното ѝ въвеждане беше отложено с 4 години, най-вече поради изключително неадекватната публична комуникация от страна на НОИ и МТСП. Но целта на промяната във формулата беше ясна – да затвори някои вратички в системата, които позволяваха източването на първия, държавен, стълб на пенсионната система. Защото, въпреки че през последните три години дефицитът във фонд „Пенсии“ не расте, политиците са наясно, че това е само временна пауза заради благоприятното състояние на икономиката, от една страна, и постоянното покачване на осигурителната тежест, от друга.

Това благоприятно състояние обаче вече върви към своя край – първите признаци на забавяне в икономическия растеж са налице, Европейската централна банка се опасява от рецесия в Европа. А осигурителната тежест не може да се покачва до безкрай, защото тя задушава бизнеса и потреблението, наливайки все повече и повече пари в една система, която е обречена на перманентен дефицит поради самата си фундаментална структура. В условия на демографска криза и застаряване на населението една система, която зависи от това млади да издържат стари, само и единствено може да обрече и двете групи на фалит.

Да се упорства в поддържането на подобна система, без тя да бъде реформирана, е самоубийствено. По отношение на финансовото състояние на държавата и по отношение на бъдещето на целия народ. Това не е нещо, което е приятно за осъзнаване, но покачването на социалните пенсии в контекста на настоящата нереформирана система е изключително опасно. Защото разходите, особено социалните, се съкращават изключително трудно. А понякога именно това е необходимо в условията на криза или по-бавен икономически растеж. Ако доходите и заетостта се свият, а пенсионните разходи останат същите, това води до набъбване на дефицита и увеличава фискалната тежест на държавния пенсионен фонд. Което не е добре, защото води до набъбване на цялостния фискален дефицит. А хроничните дефицити могат да доведат до фалит.

Швейцарски правила? Ами швейцарски пенсионни вноски?

У нас често се говори за т.нар. златно швейцарско правило, според което пенсиите трябва да се покачват с 50% от инфлацията и 50% от увеличението на средния доход в страната. Покачването от 1 юли всъщност бе до голяма степен аргументирано чрез позоваване на именно това правило. Разбира се, явно е, че всякакво правило, което касае покачване на пенсиите, ще е популярно. За другите аспекти на пенсионната система на Швейцария обаче дори не сме чували. А в тях можем да намерим някои полезни идеи.

Знаете ли например какво е нивото на осигуровките в Швейцария? Общата осигурителна тежест за първия стълб на системата е фиксирана на 8.4% от брутния доход в сравнение с 14.8% при нас. Швейцарската система има структура, подобна на нашата. Три стълба, първият от които се формира от разходопокривна държавна система на осигуряване, чиято цел според описанието на швейцарската държава е да осигури минимален доход. Вторият стълб се формира от частни пенсионни фондове, към които вноските са задължителни, както при нас. Тук пенсионните вноски варират според възрастта на осигуряващото се лице (съответно се покачва с покачването на възрастта). Вариацията е между 7% и 18% от брутния доход. При нас тази вноска е фиксирана на 5%. И третият стълб е доброволният стълб на системата, където работещите могат да заделят допълнителни спестявания, ако желаят.

Забележете разликите между нашата система и швейцарската. В Швейцария до много по-голяма степен се набляга на втория стълб на системата. Този стълб, в който всяко осигуряващо се лице има собствена сметка в частен пенсионен фонд, обикновено следвайки пенсионния пакет, предложен от работодателя му. У нас вноските за втория стълб са 3 пъти по-ниски, отколкото за първия. Там започват на приблизително едно ниво и колкото по-възрастно е осигуряващото се лице, толкова повече пари се внасят във втория стълб, и така в най-напреднала възраст разликата става повече от двойна.

Защо не вземем още един пример от швейцарската система?

Щом толкова обичаме да взимаме за пример „швейцарските правила“, защо да не вземем за пример цялостната им пенсионна система? Тоест защо не увеличим настоящите пенсионни вноски към втория стълб на системата и не намалим тези към първия? Това сериозно би подобрило бъдещата финансова сигурност на настоящите работещи. Защото, каквито и кусури да има вторият стълб на системата, той е стабилен. Фондовете във втория стълб гарантират изплащането поне на номиналната стойност на вноските, които постъпват в тях. Това е гаранция, която първият стълб не може да даде поради кризисното си финансово състояние. Там разчитате изцяло на политическо обещание.

Ако вноските у нас бяха обърнати – 5% за първия стълб и около 15% за втория, – то ситуацията щеше да е много по-добра. Да, поради демографските тенденции първият стълб пак щеше да е в дефицит, но поне значимостта му нямаше да е толкова голяма, защото основната пенсия щеше да идва от втория. В Швейцария е точно така и първоначално и нашата пенсионна система трябваше да е подобна – вноските за държавния и частния стълб трябваше поне да се изравнят.

Уви, политическата алчност надделя и продължава да надделява над здравия разум. Защото държавните пенсии са много удобен инструмент за манипулиране на гласоподавателите – тези в пенсионна или близо до пенсионна възраст. Политиците нямат интерес тези гласоподаватели да имат стабилни и прозрачно събрани лични спестявания, които са си тяхна частна собственост. Защото така няма да имат директна власт над тяхното финансово състояние посредством определянето на размера на пенсиите им и съответно няма да имат толкова власт над техния вот. За съжаление за момента не изглежда да има изгледи това да се промени. Инициативата със сигурност няма да дойде от страна на самите политици.