Въпросът изглежда многопластов предвид всички натрупвания на смислови хоризонти през последните години в поредицата от кризи - финансова, гръко-финансова икономическа, имигрантска, Брекзит и не на последно място - голямата ценностна криза. Логично мислим ЕК и Брюксел като символен и властови център на съюза. Но къде е ЕК в сегашната криза на либералните демократични ценности на най-високо ниво - в Унгария и Полша, а защо не във все още пряко наблюдаваните България и Румъния. Кой е прекият и автентичен изразител и защитник на позициите на ЕК в държавите членки? Отговорът изглежда съмнително самоналагащ се - самата ЕК, разбира се, председателят, еврокомисарите, говорителите, а в някои членки това са самите управляващи, особено когато говорим за държавите с най-голямо влияние в съюза като Германия и Франция.

Какво обаче се случва в периферните страни членки?

Кой защитава точно тези ценности, поставени на изпитание, кой разяснява позициите и решенията на ЕК? Кой убеждава гражданите на съответните страни, че взетите решения са добри? Кой комуникира с тях от името на централизираната европейска власт, поставяйки всичко в националния контекст? Кой излиза публично и говори на тези, които не са активно търсещи информация в безбройните официални сайтове на ЕС? Тези въпроси сякаш отварят вратата към един много сериозен комуникационен проблем на ЕК, за който може би сме загубили рефлективната си чувствителност. Но сега, когато това, което приемаме като неписан договор за общо споделените ценности, е поставено под силен натиск от антидемократична пропаганда, от крайнодясна и дори ксенофобска пропаганда, от проруска пропаганда и в обобщение - от голямата антиевропейска по същността си пропаганда, гласът на ЕК все повече започва да звучи като далечно ехо, заглушавано от тежък тътен. Вярно е, че във всяка страна има и политически субекти, които се идентифицират с ЕС и защитават позициите му. Да, има все още и свободни медии, които отстояват, може би дори развиват този европейски ценностен комплекс.

Има и граждани, които водят малките си ежедневни сражения

в тази голяма война на ценностите, но те отстояват, защитават, проповядват нещо, което изглежда отдалечено. Всички те не могат да претендират за автентичност на позицията, те могат да бъдат само ретранслатори. Те могат да изградят хармониите около партията на солиста, но самият солист отсъства. Този феномен е близък за поколенията над 35 г. в бившите социалистически страни. Това е една от линиите на ежедневните, тук бих спекулирал, масови аналогии на ЕС с Източния блок (СИВ и Варшавския договор). Центърът Москва беше също някъде там и далеч. Ние сме получаст от общото, защото добре усещаме, че сме в периферията, нищо, че те там са загрижени и за нас. Може би леко ни пренебрегват, а ние им отвръщаме с известно пренебрежение, защото няма как да обичаш някой, който не може да ти отвърне с достатъчно внимание и истински чувства. А видиш ли, някакви хора тук ги защитават пламенно, но те и тях ги пренебрегват. Това в най-груби очертания е субективното преживяване на идентичността на ЕС - далечна за нас. Питам се: ако през последните 7-8 години представителят на ЕК в Унгария

имаше достатъчно ясен и силен глас,

дали имаше и минимален шанс да не се стигне до обстоятелствата, предизвикали задействаната от ЕП процедура срещу страната? Дали ако полският представител беше по-значим фактор при формирането на обществените нагласи в страната, имаше шанс да се омекоти този почти обратен завой в демократичното развитие на страната? И все пак говорим за страни, които са в „близък огън“ с комисията. Дали не е време ЕК да промени политиката си и да превърне националните си представители в много по-видими и чуваеми публични фигури, защото, докато в Западна Европа много от ценностите са се утаили в масовото съзнание в поколения наред, то в Източна Европа те са неустойчиви и под постоянна атака и заплаха. Да, уважението към националния суверенитет е неотделимо от префинената европейска политическа дипломатичност, но погледнато от изток на запад, този коректив изглежда жизненонеобходим.