Да правиш късометражно кино е може би най-благодатната форма във филмовия свят. Същевременно е детайлно, фино занимание, защото в рамките на времетраене от 1 до приблизително 40 минути може да се получи изключителен артефакт! Но и негледаем, абсолютно ненужен аудио-визуален факт. В световен мащаб и киноетюдът, и филмовата новела, които могат да имат както самостоятелен живот, така и да се включат в пълнометражен омнибус, изкушават не само младите режисьори, но и мастити признати кинаджии. Развитието на дигиталните технологии предполага сравнително евтин, бърз снимачен и постпродукционен период. Виждали сме отлично направени творби, заснети с телефон и монтирани с проста програма на средностатистически лаптоп. Множеството платформи за видеопоказ позволяват късометражните филми да достигнат до все по-широк кръг от глобална публика. Чудесен пример за това е инициативата "60 секунди документално кино", която се разпространява в социалните мрежи и нагледно показва, че и за една минута екранно време може да се постигне стойностен разказ. Кратката форма е вид алтернативна идентичност на киното, чрез която младите автори биха могли успешно да се легитимират пред света. Не са нужни нито сложна техника, нито висок бюджет - само добра идея, качествен сценарий, интересни персонажи и усет за организиране и водене на киноповествование.
Но колкото по-късо, толкова по-опасно! Разказването на пълноценна история, на която зрителят да повярва, да се идентифицира с персонажите, да усети смисъл и мощта на киноезика в конвенцията на късометражката, е наистина проблем за българското кино. Хабенето на материал и потенциал при некадърно водене на филма особено си личи в издайническия кратък формат. Всяка дупка в сценария, неадекватни действия и мотиви на персонажите, повърхностни адаптации и екранизации, декламиращи актьори, лошо заснемане и неосновани естетически претенции, разляти монтажни дължини, сбъркана визуална ритмика, липса на адекватен финал - всичко това мигновено изплува на екран като гранясало олио над замърсена вода. Няма как да се замаже и скрие с надежда да потъне някъде там из 90-те или повече минути кадрова действителност, както понякога става в пълнометражното кино. Когато няма цялостност, архитектоника и завършеност, ужасно си личи и това гилотинира безмилостно екранната съдба на заснетото. Защото късите филми са своеобразен концентрат. Режисьорът трябва да грабне вниманието още в първите 30 секунди. Ако не го направи ударно в началото, после трудно се наваксва. Какво се случва с българското късометражно кино? Има го. Дотук добре. Но трябва да се реализира и популяризира в по-големи количества, да се вдигне съответно и качеството. Ключова посока на развитие е достигането до по-широка аудитория. Ако може - и в паралелни програми с чуждестранни къси заглавия, да се сравнят потенциите и българските автори (особено младите!) да погледат работите на колегите и да се поучат от добрите примери. Иначе от творчеството на мнозина наши режисьори оставаме с усещането, че никога не са гледали образци на късометражното кино от световен порядък.
Следва да разделим късото кино на няколко категории - студентски и дипломни филми, дебютни творби и филми на вече активно работещи кинематографисти. Особен и съвсем различен сегмент е пък онова късометражно кино, което се ражда в ателиетата на образователните киноинициативи - школи в училища, да речем. Деца и подрастващи са въвлечени в правенето на филми, което може да бъде забавно и полезно за всички.
Някак не е съвсем редно тези различни групи да бъдат сравнявани в една конкурсна програма (когато става въпрос за национален фестивал или преглед), но по ред причини това се налага - главно поради недостатъчното производство. И все пак в общата рамка на кратката форма бихме могли да погледнем от "птичи поглед" някои общи тенденции, които се набиват на очи.
За съжаление късометражното българско кино трудно достига до родните зрители - филмите се пазят за фестивали, рядко се прожектират на голям екран пред стеснена аудитория, още по-рядко излизат в телевизионното пространство. Всичко това възпрепятства адекватната му рецепция и от публиката, и от професионалната критическа общност.
Българското късометражно кино страда от същите болести, както и пълнометражното. От години се наблюдава следното съотношение - от примерно 20 творби могат да се откроят максимум 4-5 с добро качество. Най-големият проблем някак, уви, традиционно, си остава сценарият. Драматургичната първооснова категорично се нуждае от по-добро прецизиране. Нужно е и да се прибягва до консултация при определени теми, сцени и решения, за да не лъсва тотална неправдоподобност и некомпетентност. Например не може във филма да има току-що родила девойка в домашни условия, която в следващия кадър пита гаджето си дали да му помогне да почисти кървавото легло; а в по-следващия да си взима лежерно вана, сякаш е на спа курорт. Това освен всичко друго показва отсъствие на елементарна обща култура. Щом не знаете, питайте. Говорете с медицинско лице, което ще ви консултира, и случващото се на екрана няма да звучи така неадекватно стряскащо.
Друга закономерност: темите и сюжетите за късометражните ни автори са тягостни, мрачни, депресарски. Жанровата рамка е стеснена и няма много опити да се разчупи и разнообрази. Вероятно се правят опити да се портретува някаква поколенческа травма, резултат от нескончаемото време на преход и твърде несветлата страна на социума, в който живеем. Но за да се получат от това качествени филми, допълнително изпипано психологизиране на персонажите никак няма да е излишно. Усещането за живеене в центрофуга, безсмислие и неудачност - всичко това се прокрадва като водещ мотив във филмите ни. И натежава кошмарно, когато се изсипят множество такива образи на екрана. А същевременно липсват нюанси и дълбочина - както в действащите лица, тъй и в историите.
Разбира се, сред българските късометражни продукции има и светли примери, които излизат от рамките на това обобщение, но като цяло едноплановостта е водещо начало. Само че както в живота, така и във филма нищо не е само черно или само бяло, има каузални връзки и мотиви за всяко действие и бездействие. А в по-голямата част от филмите ни липсва вътрешният конфликт при персонажите. Това прави тези щъкащи и бъбриви хора на екрана безинтересни, плоски, скучни, даже понякога ареални, абсурдни и досадни. Ще ти се, докато гледаш, да повярваш, ала не става - защото липсва именно добрата сценарна основа.
А иначе останалото може да е наред: имаме прекрасни, фини актьори, при това често съвсем млади и непознати, включително и непрофесионалисти; отлични оператори и монтажисти; качествена разкадровка и умело боравене (е, не навсякъде) с фонограмата. Но като няма го темела на драматургията, късометражният филм просто пропада - рязко и безмилостно. Затова и често наблюдаваме липса на финал, дори и отворен. Категорично трябва късото ни кино да се стимулира и да се изискват от него повече прецизност и дълбочина. Защото, ако на този етап не се коригират и изчистят слабите точки, в един дълъг вариант резултатът би бил катастрофален.
А тъкмо това е нещо, което наблюдаваме и в много от родните пълнометражни филми.
