facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Истина с откъснати страници

3178
Снимка: Архив
Калин Донков

Всяка есен си спомням стар обет: да напиша нещо кратко и странно за Владимир Набоков. Нещо за Набоков извън „Лолита”. Вярвах, че не може да не е останала в неговите книги поне една тайна, която да не е още разгадана. Смятах (още смятам), че съм годен да я забележа и да я извадя оттам. Този септември ми се стори предопределен за това. За пореден път реших да почна със стиховете – предпочитано въведение към задълбаване в този автор. Томчето на руски, издадено в Америка, ми задигнаха отдавна, имам български сборник („Странник божий”), превод на Николай Христозов. И както цял живот се случва с най-твърдите ми планове, вместо към Набоков върнах се към Николай. И дори не към превода, а към „По дирята на безследно изчезналите”...

С Николай Христозов работихме заедно в една стаичка на сп. „Септември”. Бе доброжелателен и твърд човек, думите му излизаха добре претеглени, прилягаха една към друга, усещаше се, че отговаря за всяка една от тях. Не знам дали забелязах това в общуването ни, или вече имах това впечатление от поезията му и прозата, а после само го потвърдих. На думата му, изречена или написана, можеше да се вярва.

По онова време работех върху книги с документална проза: „Частен случай”, „Ранни мемоари” и пр. Опитът на Николай с фактите и свидетелствата от миналото ме интересуваше в много отношения. В този жанр съществува проблем с достоверността, проблем с писателската етика и т.н. Онова, което той сподели, можеше да се каже само между писатели: част от истините, до които се бе добрал, трябваше да остане премълчана заради... близките на жертвите. Имаше тогава живи съпруги, деца, братя и сестри на избитите през терора от 1925-а. Авторът бе преценил, че не следва да узнават (поне от книгата) най-ужасяващите подробности от последните им дни. За сметка на това понякога ги разказваше на мен – да ме убеди, че наистина е трябвало в книгата да ги спести. Признавам, никога не съм получавал толкова кошмарни познания за някое от най-отвратителните зверства в българската история. Николай ги коментираше образно, сякаш на живо, макар да подозирам, че и тогава жалеше събеседника, не отиваше докрай. С неговата писателска жертва – изстрадването на онова безследно „изчезване” от 25-а година, те вече не бяха безследно изчезнали, имаше следа от тяхната гибел – в мен и още в онези, които бяха прочели книгата.(Твърди се, че тиражът й е надхвърлил милион.) Тази „следа” бе онова писателско дело, което бе разкрило и запечатало една истина, за да не може тя да изчезне през идващите времена.

Всъщност следа в историята е всяка произнесена истина. Както и всяка лъжа...

Това е било, което ме отклони от намерението ми да се съсредоточа върху Набоков: твърде наболелия въпрос за упражненията върху българската история в българското училище. Съзнанието, че това е достатъчно нездраво и опасно действие и че инстанциите, които позволяват това, създават впечатление, че не проумяват какво вършат. Сблъскват се партийни страсти и частни интереси, без да се отчита, че такива изкривявания на действителността от миналото деформират представите на младите още в училище, лишават ги от мъдростта на точното познание и съответно – от разума да избират и да управляват настоящето и бъдещето си.

Винаги съм смятал, че действителната история съществува само в творбите на литературата и изкуството. Писаното от историците се редактира и преиначава, понякога открито се фалшифицира. Оказва се, че това е достъпно на учудващо широк кръг от хора. Художествени творби се променят и приспособяват към конюнктурата сравнително рядко. Два случая мога да посоча в нашия живот: парадоксалната преработка на романа „Тютюн” и „редактирането” до помакедончване на тетралогията на Димитър Талев в Северна Македония. Иначе и у нас, и наоколо обезобразяване на историческата истина се извършва главно в исторически съчинения и в учебниците по история. Не може да се „преработи” нито „Под игото”, нито „Записките”, нито „Хоро” и „По дирята на безследно изчезналите”. Там историята е такава, каквато я е пресъздал авторът. И такава ще си остане.

Това свое разбиране съм развивал и по-пространно. Днес нашето „отклонение” има друг предмет: за значението на истинската история върху съдбата на нацията. Просветното ведомство нареди допълване на гимназиалните учебници с данни за недалечното минало, за онези 45 години, които „стигат”. Оказа се, че периодът на социализма е представен недостатъчно и те издействаха той да се обогати с данни за неговата антинародна и антихуманна същност. Това бе изпълнено по един небезспорен начин, но доколкото ние в „Нерви и ,утехи” също ратуваме за пълнота в историята, не осъждаме тези добавки. Да, истината трябва да бъде изречена ясно, без недомлъвки. По това нямаме колебания. Но ние сме против това в историята да има изкуствени празноти, където да се премълчават или омаловажават други кървави, антихуманни и антидемократични периоди от българския живот. Защо?

Защото, избърсвайки избирателно кръвта, неправдата и катастрофите на миналото, лишаваме младия българин от свободата да мисли и да решава правдиво, логично, умно. Да осъзнае сам, че

 

Илиенският форт и лагерът „Слънчев бряг” край Ловеч

са свързани почти автоматично, обяснимо и неизбежно

 

Че отрязаните глави и запалените къщи открито се свързват с репресиите впоследствие. Че кланицата в Батак и Перущица предрича и обяснява възродителния процес след цяло столетие. Че кръвта поражда други кърви и удря в поколения напред. Че съсипването на икономиката и на трезвата национална мисъл съпътстват всяка промяна. Че добавеният вече в своята пълнота тоталитаризъм, не се е появил на празно място. Че в историята предците сеят ветрове, а бурите ги жънат потомците. И че овладяването на тези разрушителни импулси е задача на всяка генерация, която иска да направи своя крачка към бъдещето. В днешното образование са спестени ред периоди на жестокост, експлоатация и безправие, традицията за потъпкване на демокрацията е прикрита или само маркирана. Липсват десетилетия на национално предателство и съсипан обществен морал.

Лекомислията на властта, прикрепването на страната към чужди интереси и военни съюзи, големите зърнени и оръжейни афери, забраняването на политически партии, приемането на зловещи закони и слугуването на други правителства и монополи, както и братоубийствената гражданска война – всичко това, представено честно и безпристрастно, би могло да зареди нашите наследници с достатъчно мъдрост, за да го осмислят и да избират своя път. Това е дългът на историята. Това е и смисълът на историята.

Но на младите е поднесена история с предварително откъснати страници. А само честна и пълна, историческата истина може да им послужи за техния живот и за живота на страната им.

Кои сме ние, че да ги лишаваме от нея!

Още

На Борисов много му се иска, но не му стиска да вдигне данъците

14.11.2019

ЮЛИАНА БОНЧЕВА

553 5
Търси се работна ръка!
Словашкият президент забави указа за главен прокурор две години
×