Миналото винаги е било употребявано и само в редки случаи съзнателната му употреба не е бивала злоупотреба. Миналото формира идентичността и поради това е твърде деликатна сфера. Идентичността е консервативна и нормативна: тя ни указва какви сме, определя ни (сиреч туря предел на кръга, към който принадлежим) въз основа на знанието за нашето минало, тъй като настоящето е миг, а бъдещето - неизвестно. Тя ни дава средата и уюта, без които не можем. Загубим ли я или я разколебаем, има опасност да загубим настоящето и бъдещето. Нагнетяването й обаче обикновено се използва за разграничаване и изолационизъм, което води до подозрителност и омраза, агресия или капсулиране. Всъщност и агресията (в повечето случаи), и капсулирането (винаги) са признак на слабост и често произвеждат слабост.
По една или друга причина напоследък не само у нас, но и в света такива явления се засилват. Нека да погледнем към нещо, случващо се в нашата къща. Става дума за роящите се бомбастични открития: исторически или археологически. Още отсега ще кажа, че обявяването на някаква невиждана и нечувана находка е дело както на някои (уви!) колеги, така и плод на медийно търсене и на средата, която същите тези средства за масова комуникация създават.
Мисля, че споменатите медийни ефекти на гръмко съобщавани епохални открития са малко по-сложни по своите цели и последствия от чистата националистическа пропаганда. Целите лесно могат да се разделят на две групи -
политико-социални и стопанско-финансови -
които пък продължават да се роят вътрешно. Вече стана дума, че различни "държавници" и "народни водачи" лесно и безотговорно ЗЛОупотребяват с историята, за да сплотят "водените" около обикновено измислена причина за национална гордост. И още по-често - около омраза към обикновено също измислен враг. Този социален ефект обаче би могъл да бъде индивидуализиран или приватизиран. Правят го прочее пред очите ни. Това се превръща в професия, в бизнес, който в крайна сметка има и материално-финикийско изражение. Правят го "професионалисти", "колеги", които лесно ще познаете - те са обикновено най-разпознаваемите и най-високопоставените, които най-често вземат отношение по всички въпроси. За тях не е нужно опредметяване на тезата - артефактът иде само за да я потвърди. Но тя не се гради около него. Имаме обаче и натрупване на археологически открития, при които обектът или предметът ев центъра на представянето. Повечето от тях, вярвам, са следствие на упорит труд и професионално отношение към работата за разкриване на материалните остатъци от миналото. Само който не познава работата на археолозите, не знае, че тя е свързана с огромни рутинни усилия по организирането и провеждането й, които не са научно изследване на миналото, но без които не може. Самото изследване, макар и силно евристично, също стои много далеч от подвизите на Индиана Джоунс. Така достигат до нас откритията, обектите от миналото. Обществото трябва да знае, че те са резултат и на финансиране, и на ежедневна, рутинна и невинаги приятна работа.
Публичността е част от мисията на изследователя. Откритията се правят, за да станат известни - на първо място, в научната общност, но също така и за всеки, който се интересува дори и само от любопитство. Тази публичност обаче, обикновено изразена в медийни прояви,
не изчерпва целите на изследването
Напротив, тя може да го корумпира, ако надделее над академичния подход. Наблюдаваме го често в последните двадесетина години. Появяват се теории и интерпретации, понякога противоречащи си, при това от единия ден за другия, които целят единствено привличане на вниманието по начин, който е очакван, разбираем и елементарен. България и/или българските земи се оказват център на мирозданието и основно, всъщност почти единствено, поле за протичане на световната история. Да не говорим за бойните подвизи и слава! Тъй като поне част от създателите и разпространителите на такива идеи не са нито глупави, нито неуки, естествено възниква питането към кого и в какво се целят те. За някои вероятно това се е превърнало в спорт, за други вероятно то е част от личния им нарцисизъм, трети навярно се стремят да привлекат внимание и да осигурят финансиране на изследванията си. Да не забравяме обаче, че има и истински предприемачи, които просто печелят. Печелят пари, печелят слава, печелят прилепване към използващите ги "народни водачи" и се стремят да се присъединят към "държавническата" класа на разпределителите на средства. Тези "водачи" обаче не се интересуват от откритието, нито от интерпретацията му. Те се интересуват от популярността и възприемането му, от възможността да го използват. Разбира се, теориите, за които говоря, не са възприемани от научната общност: тя обикновено мълчи презрително и така спомага за проникването им в обществото. Не тя обаче е целта. Въпросните теории се целят към аудитория, чийто вкус е формиран от същите средства за общуване, които им дават глас. От тези идеи "ние" не ставаме по-велики, но рискуваме
да станем за посмешище,
ако те излязат от собствената ни къщичка. Това е дълбоко провинциално, ала очевидно, че на някои точно това се харесва и към това се стремят.
Напоследък към всичката бъркотия се прибавя и народностопански аргумент: развитието на туризма. Изследователите бизнесмени отдавна са открили тази пътечка и са се събрали с туристическия бранш. Оставям настрана въпроса, че туризъм само с интересни исторически или природни обекти не се прави. Не се прави с лоша инфраструктура, лошо обслужване, мързел, хитруване, алчност и т.н. Един обир, инцидент или стомашно разстройство може да засенчи спомена и за най-интересния обект. Не се прави и с фантасмагории, тъй като те не остават скрити поне за тези, които истински ценят фактите от миналото. В страната ни има достатъчно интересни исторически и природни обекти за показване (включително част от тези, които са обект на злоупотреба), за да си измисляме допълнително. Не ни е нужно.
Известно е, че туристическата индустрия създава кич, а изчисляването на стопанския ефект на поклонничеството граничи с цинизъм. Така е навсякъде по света. Проблемът е този ефект да бъде ограничен и да не рушим нито природата си, нито наследството си от миналото или поне да не ги разрушим. Има страни, които много печелят от туризъм, и това е добре. Има и страни, които не печелят, защото не могат да го организират, и това не е добре. Има и страни, които не желаят да печелят от туризъм, ограничават го и пазят собствената си идентичност по един извънредно неагресивен и ненатрапчив начин, без да се изолират и капсулират. Да обичаш собственото си минало и традиции не означава да мразиш околните, нито означава да ги пригаждаш и практически да ги унищожаваш, за да угодиш на платежоспособните. Такава страна е Кралство Бутан, което от дълго време оглавява списъка на най-щастливите народи в света. Нам да станем щастливи не се очертава, нито пък трябва да се отказваме от туризма. Имаме обаче достатъчно поводи да се замислим над различни теми, свързани с нас самите.
