През първата половина на годината в страната се случиха редица изложби. Всъщност значителен дял от тях бяха реализирани във връзка с българското европредседателство и имаха за цел да презентират богатото културно наследство и съвременното изкуство у нас пред гостите от Европа. За целта Министерството на културата, макар и инфарктно, дори проведе конкурс за парично обезпечаване на проекти, като се финансираха множество инициативи. Част от които бяха просто консумация на средства и представяне на изкуство, което не е съвсем изкуство. От всичко това обаче не се роди нито едно събитие. Така и не се появи концертът събитие и дори смелият в замисъла, в кроежите си и твърде семпъл в реализацията си проект на Пламен Деянов "Бронзовата къща" се оказа,
че не е съвсем къща и съвсем не е вдъхновен от Хрельовата кула
Като че ли същото се случи и с изложбената дейност в страната - така и не се появи изложбата събитие, изложбата, която да предизвика любопитството на делегатстващите у нас европарламентарни политически фигури и да провокира тяхното отиване в галериите въпреки натоварената им програма. Затова пък публиката имаше достъп до множество експозиции, в които среща си дадоха творчеството на редица изтъкнати български художници, любителите на изкуството и "големите" разкази на българските куратори (уредници), най-често - изкуствоведи по образование. С оглед на яснотата мимоходом отбелязвам, че под думата "изкуствовед" тук бива да разбираме онази личност, която борави активно, предполага се и компетентно, с апарата на теорията и историята на изкуството и макар и рядко, всъщност по изключение, с този на така наречената художествена критика.
Сред низа от изложби, свързани пряко или косвено с общата културна програма за българското европредседателство, ще посоча само няколко - "Италиански футуризъм и модерно изкуство в България. Примерът на Николай Дюлгеров", "Вместо Ренесанс: Българското възраждане в изкуството - от иконата до светския портрет", "Бернини и римският барок: Модерният начин на изразяване. Творби от двореца Киджи в Арича", "Между традицията и модернизма. Образи на родното в българското изкуство от 20-те години на ХХ век". Всяка една от тези изложби имаше потенциала да се превърне в събитие, в своеобразен ярък акцент от културния живот в страната, но за съжаление останаха просто поредните музейни изложби, пък били те създадени от специалисти с добър или лош вкус.
При опита си да подиря отговора на въпроса: "Защо се случва така?",
сам често катастрофирам
Не искам да вярвам, че зад това стои некомпетентност дори когато фактите го потвърждават. Не искам да мисля, че причината е изцяло в ръководството на галерийните институции, без значение дали те са частни или държавни, защото дори в частния сектор, струва ми се, добрите примери са малко. Отказвам да вярвам, че основната предпоставка за този своеобразен дефицит е институционален, въпреки че често неадекватните политики, ако такива изобщо има, водени от Министерството на културата и общините, опровергават моя отказ да вярвам в това. Но затова пък и четирите изброени изложби, както и вглеждането в случилото се на музейната галерийна сцена през последните няколко години въобще дават възможност да откроим един като че ли основен проблем. Това са (без)действията на изкуствоведа, които обособяват подредения в залите визуален разказ в една експресия и рапсодичност от разхвърляни по стените на галерията текстове, фотографии и образи - пейзажи, интериори, портрети, автопортрети, въобще картини, графики, скулптури, подредени с претенция за логическа връзка. Връзка, която при всеки опит за проследяване, за разбиране от профана, а често и от самия специалист се разпада (и не откриваме дори и асоциативна обвързаност). Светът от образи е завладял делниците ни, пропил е цялото ни битие. Ето защо в съвременните музейни художествени изложби кураторът навярно трябва да предложи нещо отвъд набора от творби, включени в тематико-експозиционния план, ако такъв изобщо има. Трябва да предложи на зрителя история, съдържание, преживяване. А картините, подредени по формат - голям до малък, и по колорит - топъл до студен, за да създадат визуална динамика в изложбената зала, не са способни на това. Дори тези картини да са истински шедьоври. Големите и тотални разкази днес вече са уморителни и сякаш човекът все по-стремглаво се е впуснал в дирене на малкия, локалния, частния случай, в който да припознае себе си. Зрителят днес като че ли все повече се стреми към човешкия разказ, към човешките мащаби в гигантската и все по-разрастващата се вселена от образи, светове, галактики. Дали действително е така, сам не знам, но че у нас изложбите
не са съвсем изложби, е факт
Това е голямата слабост, която очертава все по-разширяващите се граници на собствената ни невъзможност да се справим със създаването на адекватни на днешната действителност наративи, чрез които да си даваме среща с обществото. Разкази, които е добре да се подчиняват на необходимите правила за единство между образ и текст, идея и реализация. Докога ще катастрофираме в установените, отдавна проверени правила, които, познавайки и прилагайки ги, ни гарантират постигане поне на критичния минимум смисъл, който трябва да представяме в пространството на галериите? Искрено вярвам, че все пак се доближаваме до края на подобни фантасмагорични жонглирания с художественото ни наследство. До времето, когато ще осъзнаем, че големите произведения на историята и изкуството, с които историците на изкуството боравят, е задача отговорна, мисия, особено в ситуация като днешната. Защото една картина не е просто подражание на природата, а историята не е "разказ за мъртви факти и събития". Историята, с която изкуствоведите все по-разрушително боравят, както и със самите картини, които представляват "инструментариум в самопознанието ни, незаменимо средство за изграждане на нашия универсум". И... да, добре е и да си даваме сметка за всичко това и да скъсаме с бремето на срамното си, но удобно мълчание, което запазваме в името на приятелства и кариери.
А докато очакваме края на фантасмагоричните жонглирания в галериите у нас, може би е добре да си припомняме написаното от Артур Шопенхауер: "Дилетанти, дилетанти! - така хората, които залягат над науката или изкуството заради печалбата, пренебрежително наричат онези, които се занимават с тях от любов, за собствено удоволствие и заради радостта, която изпитват от това, понеже първите се радват единствено на парите, които могат да спечелят по този начин. Тяхното пренебрежително отношение се дължи на низкото им убеждение, че никой не би се заел сериозно с някаква работа, ако не го принуждават нуждата, гладът или друг някакъв ламтеж. Обществото споделя този дух, поради което е на същото мнение: оттук идва и всеобщият респект към "професионалистите" и недоверието към дилетантите.
В действителност обаче дилетантът има за цел самото дело, докато при човек, който е просто професионалист, то е само средство. Но само онзи, който взема присърце дадена кауза, който я разработва от любов към нея и го върши с любов, само той проявява истинска и пълна загриженост. Всичко велико винаги се е дължало на такива хора, а не на наемни работници".
