В последните години кризата на хуманитарните науки е факт, за който много и многословно се пише. Статистиките сочат, че отливът е повсеместен. Критиката и на изток, и на запад диагностицира този факт по различен начин. Изтъкват се причини от най-разнородно естество - както свързани със самата наука (твърди се, че отливът от хуманитарните факултети е свързан с превръщането им във фабрика за теории, които остаряват по-бързо, отколкото някой успява да ги изучава и това отблъсва младите хора), така и причини като
безполезността на хуманитарни ценности в съвременното материалистично общество,
прагматичния дух на времето и дори с изчезването на обществото, в което доминира средната класа.
През последните 40 години студентите, които специализират хуманитарни дисциплини в САЩ например, са намалели повече от двойно. И сега, по изчисленията на Уилям Чейс, професор по английски език във Вирджиния, са приблизително 10 процента от общия брой студенти. До голяма степен вероятно това се дължи на факта, че има устойчива асоциация на хуманитарните науки с миналото и към тях днес се насочват хора със съзерцателни или архивни наклонности.
Едно от предизвикателствата, с които се сблъскват хуманитарните науки и в частност филологията и в България, и на Запад, е икономиката. От гледна точка на главния финансов инспектор филологията е разорителен за бюджета кошмар, трудоемко, доиндустриално занимание, което не носи печалба. Не са много университетите и на Запад, които отделят достатъчно средства, а ако отделят, пак е съобразено с намаляващата цивилизационна ценност на този тип познание.
В зората на университета хуманитаристиката е разбирана като негова сърцевина, но днес той се опитва да бъде в съответствие с времето, като залага на природните науки. И това е обяснимо, защото природните науки по-добре имитират показателите за продуктивност, характерни за индустрията. Резултатът е, че се трупат изисквания, базирани върху идеята "повече е по-добре", изисквания, които слагат ударение и върху наличието
на повече публикации, патенти, цитати
Тази програма ни се вменява без грижа доколко и дали изобщо мерките й допринасят за нещо, което има по-голяма социална, културна или дори икономическа стойност.
Известно е, че индексът на научните цитати първоначално е предназначен да помага на изследователите за разкриване на съвкупните тенденции в усложняващия се предмет на науките, помагал е за измерване на продуктивността. Но абсолютизирани, тези тенденции се превръщат в задължителни условия, спрямо които се измерва дейността на отделните университети, факултети и на отделните изследователи. Това, което по-лесно се измерва, се отъждествяват с онова, което е по-стойностно за измерване. И тук говоря не само за процесите в България. Например в книгата си "Not for profit (Некомерсиално. Не за печалба). Защо демокрацията се нуждае от хуманитаристиката" от 2010 г. Мarta Nusbaum цитира реч на Барак Обама за образованието, в която американският президент във връзка с обучението в Сингапур говори за това, че американското училище не подготвя децата достатъчно за нещата, които имат значение. В контекста на речта "нещата, които имат значение", се приемат за еквивалентни на "нещата, които те подготвят за кариера". Така, отбелязва Марта Нюсбаум, е трудно да се избегне заключението, че "нещата без значение" са хуманитарните ценности, доколкото за живот, изпълнен със смисъл и уважение, активно гражданство, никъде не се споменава сред целите, които си струват. (Nussbaum 2010:138)
Ако приемаме университета като интелектуално общество, организирано като публична сфера с вътрешни и публични спорове, в които явленията са подложени на непрекъсната критика и уточняване на новите аргументи, то тогава хуманитарните науки
са естествен гарант за автономията в подобна публична сфера
Друго предизвикателство пред хуманитаристиката днес е новият технологичен "бум". Хуманитарното познание обикновено не обслужва директно предметно-инструменталната дейност на човека, за разлика от техническите науки, а е насочено към начините на производство на духовност. Тук обаче започват и трудностите. Първо терминът духовност допуска различни тълкувания, доколкото и естествено-научното познание е резултат от духовна дейност. После техническите и хуманитарните знания не са отделени с китайска стена и понякога не е толкова лесно да се разграничат, даже в съвременната технологична ситуация е противопоказно да се прокарва разделителна линия между тях: връзката им се засилва с развитието на технологиите, самото разбиране за филологическото познание, за изкуството претърпява промени. В такъв смисъл практиката на хуманитарното образование безспорно трябва да се строи върху сближаване на техническата и хуманитарната култура. Важно е днес да се разкъса порочната асоциативна връзка между хуманитарните науки с миналото. И това, че филологията се занимава само с интерпретация и интеграция на текстовете от миналото.
Но хуманитарните науки не са само филология, а и философията, културологията, историята, изкуствознанието, психологията, антропологията, историята на идеите, теологията - тоест целият комплекс от дисциплини, които по традиция са определяли бъдещето на човечеството. Новата епоха в историята на човечеството и културата са провъзгласявали като правило някоя нова религиозна теория, тезиси, философски трактат, литературен манифест. Така е по времето на класицизма, романтизма, символизма, футуризма и пр. културни епохи. Можем ли обаче да си представим новата ера, оповестена от конкретен трактат в областта на естетиката, философията, медититивната поетика. А не от политици, учени и технолози,
от нов Новалис, нов Байрон, нов Юго?
Очевидно е, че интелектуалните иновации днес като че ли се продуцират другаде - по думите на Михаил Епщейн - в генетиката, информационните технологии, космологията и пр.
В книгата си "Трансформативната хуманитаристика". Манифест, 2012. , публикувана на английски, Епщейн говори за бъдещето на хуманитаристиката, но отхвърля мрачните прогнози. Той задава следния провокативен въпрос: с какво хуманитаристиката има специална стойност за обществото? Колко нови идеи идват от литературните, философските, историческите департаменти, от интердисциплинарните дебати? Защо обществото и академичните общности на 21-ви век са толкова далеч от хуманитаристиката? Може би защото, казва той, 20-и век, особено във втората си половина, е толкова далеч от хуманното.
Хуманитаристиката, твърди Епщейн, престана да се занимава с човека, престана да бъде хуманитаристика, а стана текстология. В постчовешка епоха, твърди Епщайн, хуманитарните науки трябва да поемат ролята на културен трансформатор.
Едно от правилата, които формира тази книга, звучи така: "Направи това, което другите имат нужда и никой друг не може да стори вместо теб". Ще се върна към книгата на Марта Нюсбаум, която твърди, че най-страшното бъдеще е бъдещето, в което има нации от технически обучени хора, които не знаят как да критикуват властта, покорни инженери, които нямат никакво въображение. Подобно образование според нея застрашава живота, диалога и със сигурност препятства създаването на нормална световна култура.
