В такава възраст съм, че с повечето ми приятели паралелно си гледаме децата и се упражняваме във футурологични прогнози. Сигурно всяко поколение родители развива нездрав интерес към бъдещето. Но сред моите връстници, струва ми се, свързаната с това тревожност е малко по-натрапчива просто защото бъдещето е станало отчетливо по-непредвидимо. В един момент всички свиват рамене и промърморват: "Човек не знае вече за каква професия да си подготвя детето, защото няма идея какви професии изобщо ще съществуват след двайсет години".
Със сигурност никой не се съмнява, че след двайсет години голяма част от познатите днес професии ще бъдат упражнявани от роботи и компютри - трудоемките, отнемащи твърде много време, не особено интересни и вълнуващи професии. Съвсем не става дума само за дейности от физическия труд, може би дори не толкова за тях. Вече има роботизирани прахосмукачки, за автоматизираните поточни линии да не говорим. Шофьорите навярно са заплашени от изчезване с предстоящата в близките десетилетия автоматизация на транспорта. Но за чиновниците на гишето се отнася същото - и схване ли това, човек започва да се пита дали няма съзнателна съсловна съпротива срещу прословутото и вечно отлагано електронно правителство. Всъщност над всяка професия, свързана с методична обработка на данни, постепенно надвисва подобна съблазнителна, но и донякъде притеснителна съдба. Дали компютрите няма да изместят хората от медицинската диагностика например? А дали няма да навлязат и в правораздаването, където ще могат за минимално време да прегледат всички законови алинеи, да отчетат всички доказателства, всички смекчаващи вината обстоятелства и да произнесат справедлива машинна присъда... Какво печелим и какво губим, когато елиминираме от подобни сфери човешкия фактор? Робот със съдийска тога би бил доста противоречива, но напълно възможна гледка.
Писателите говорят за роботи вече толкова отдавна, далеч преди появата им да изглежда непосредствено предстояща; има дори нещо успокояващо в това, че литературата така сериозно е изпреварила техниката. Самата дума "робот" идва от литературата - от пиесата на Карел Чапек "Р.У.Р." И вече недотам успокояващ, а свързан с особени предчувствия е детайлът, че произходът на думата е в чешкото robota - принудителен труд, ангария. Сто години след остроумното хрумване на Чапек техниката настига литературата: роботите са на прага на утрешния ден, махат ни оттам с все по-плавни движения на механичните си крайници и са готови да свалят от плещите ни не само физическия, но и определен тип интелектуален труд.
Има хора, които сериозно разсъждават върху етическите - и политическите - измерения на тези проблеми. Не това се опитвам да направя в скромния си мисловен експеримент тук. Просто ми се иска да подхвърля една идея за възможното бъдеще, която ми се струва недотам обговорена. Нека повторя: роботите ще навлязат в онези дейности, които са свързани с обработка на големи обеми от данни, отнемат много време, а хората по една или друга причина не се справят толкова добре с тях. Кажете сега с ръка на сърцето: това описание не се ли отнася и за четенето? Да изчетеш например един голям, дебел роман с множество герои и сюжетни линии, които, моля ти се, трябва да следиш едновременно, за да си в състояние да разбереш какво става... Или да четеш стихотворение, долавяйки всички фини нюанси: многозначността на тази или онази дума, алитерацията и звукописа, римата, в която отзвучава друга възможна, но преднамерено избегната рима... А колко по-сложно става, когато трябва да обемеш междутекстовата информация: връзките, които едно произведение хвърля към друго, алюзиите с някакъв текст, писан два века по-рано, за който авторът по някаква причина си е въобразявал, че моментално ще изникне в съзнанието на читателите му. Та кому е нужно всичко това, ако един добре програмиран робот, разполагащ с всички тези текстове в огромната си твърда памет, може с лекота и бързина да се справи с подобен прочит, затрудняващ отвикналите от четене човеци на съвременността!
Интелектуалният робот читател би могъл да отърве от тази тежка неволя много хора, които иначе образователната система или друга някоя институционална принуда кара да четат книги. Искате читатели? Моля - ето ви прекрасни читатели, програмирани да разбират безценните ви писания. Защото роботиката няма да тъпче на едно място: сигурно роботите ще бъдат програмирани не само да схващат и интерпретират текстове, но и в известен смисъл да се вълнуват от тях. Колко му е: един по-възприемчив изкуствен интелект би могъл и да регулира по нов начин механичните си светоусещания след прочита на "Фауст" или "Франкенщайн" - да осъществи в платките и чиповете си онази промяна, която, казват, причинявала на читателите си голямата литература. А в такъв случай няма ли и самите писатели да предпочитат книгите им да бъдат четени от роботи, вместо от някакви невнимателни, разсеяни, невежи човеци, които не успяват да извлекат от тях пълния им потенциал? В крайна сметка още Флобер се е оплаквал, че читателите не забелязват, не усещат сложния ритъм на фразата му. Но сигурно този ритъм не би убягнал от вниманието на един робот, създаден, за да чете Флобер!
По този начин проблемите със стеснената читателска аудитория, с некомпетентното четене и с разбираемото, но досадно мърморене на писателите могат да бъдат решени. Вече никой няма да клати тъжно глава по телевизията и да се жалва от бездуховността и ниските тиражи. Ще бъде създадена съвършена читателска аудитория, чийто изкуствен интелект ще е винаги жаден за нови и нови книги. Естествено, роботите ще са способни на обратна връзка, така че писателите ще получават такива майсторски изпипани отзиви и рецензии, та и най-взискателното самолюбие да бъде погалено с фино силициево перце. Подобно нещо Чапек със сигурност не е сънувал. Но кажете, моля ви се, кой в наши дни чете Чапек? Този позабравен пророк със сигурност се нуждае от своите способни кръщелници, които ще го четат, ще го интерпретират, ще го поставят в такъв широк контекст, какъвто самият Чапек никога не би могъл да обхване. И съвсем няма да им хрумва, че това е някаква форма на robota, на принудителен читателски труд.
Така че, за шофьорите и чиновниците бъдещето може да е неясно, обаче писателите могат да се окажат големите печеливши от бурното развитие на изкуствения интелект. Ще получат такива читатели, за каквито винаги са мечтали; и ще си осигурят място в културната памет, за която вече ще се грижат онези, които могат да помнят най-много. Роботите ще изградят неръкотворния паметник, на който така са се надявали - с прозрачно притеснение за бъдещето - и Хораций, и Шекспир, и Пушкин. Остава само въпросът - както и с шофьорите роботи, както и със съдиите роботи - кой ще пише програмата.