Българските институции обичат да пишат безсмислени стратегии. Имаш проблем, направи стратегия и го забрави – такова е мотото, по което работят. В повечето случаи подобни документи не струват повече от хартията, на която са написани. Инерцията, която основно движи държавната бюрокрация, не позволява особено резки промени, а политическата класа, удовлетворена от статуквото, изобщо не иска такива.
Снопчето хартия със заветните думи „Стратегия за ...”, изписани на челото на първата страница, обаче остава жизнено необходимо и за политиците, и за чиновниците. Това е единственото им доказателство, че действително работят за голямата промяна, по която мнозина българи продължават да бленуват. Затова и бълват стратегии на поразия за какво ли не – от реформата в съдебната система (превърнала се в същински мираж) до развитието на националния жп транспорт (затъващ в траен упадък).
Видно е, че писането на стратегически документи има своите специфични ползи за нашенските лидери и нормотворци. И точно това прави особено интригуваща
липсата на специална стратегия за машинното гласуване,
чието въвеждане обещават на гражданите вече толкова години. А задачата определено си заслужава собствена стратегия. Първо, това е единствената сериозна промяна на изборната система, по която действително са предприети (някакви) реални стъпки. Второ, изискванията на обществеността вече са достатъчно високи, че изработването на програма, предвиждаща поетапно и целенасочено внедряване на машинното гласуване, става абсолютно наложително, дори и само за да бъдат успокоени хората, че нещо се прави. Трето, една стратегия би била изгодна за политиците и чиновниците. Причината е, че тя ще им позволи да сложат краен срок, толкова отдалечен в бъдещето, че да не им се наложи да си мърдат пръста с години. А дотогава – я камилата, я камиларя.
Защо тогава никой не си направи труда да драсне едно документче, да го озаглави „Стратегия за въвеждане на машинно гласуване до 202... г.” и да го пусне на обществеността да се радва и (напразно да се) надява? Ами защото цялата идея се зароди в хаос и продължава да тъне в хаос. Няма съгласие какво трябва да се направи и защо трябва да се направи – нито сред политиците, които взимат решенията, нито сред експертите, от които чакаме отговори на безбройните въпроси около сложния процес, който трябва да доведе до прехвърлянето на изборната система на нови релси. И това позволява на отговорните институции като Централната избирателна комисия (ЦИК) – сама разделена по казуса и не особено въодушевена да работи по разрешаването му – да увъртат, оспорват и кръшкат, дори когато става въпрос за изпълнение на изисквания, записани директно в закона.
В дъното на цялата история,
както обикновено, са политиците. За машинно гласуване заговори БСП през 2012 г., защото беше обезкръвена откъм позитивни идеи, които да предложи като контрапункт на тогавашното управление на Бойко Борисов. По темата се изявяваше Мая Манолова, тогава депутат, а сега омбудсман – действаща и тогава, и сега по навика да преследва нови и нови атрактивни каузи, с които да впечатлява публиката. През 2012-а левицата настояваше да се гласува машинно още през 2013 г. Не стана, разбира се, герберите дори не ги взеха насериозно. Дойде съвместното управление на БСП и ДПС и Манолова запретна ръкави да изработи нов Изборен кодекс, който беше приет в началото на 2014 г. В него намери място и машинното гласуване, най-вече защото въвеждането му беше поискано от протестиращите срещу ГЕРБ граждани в началото на 2013 г. (макар че още тогава мнозина бъркаха гласуването с терминали в секциите с вота онлайн). По това време обаче Манолова вече определяше повсеместното въвеждане на машинно гласуване като „рискована стъпка” заради опасенията, че незапознатите с новите технологии избиратели на БСП и ДПС ще се озоват в небрано лозе, когато влязат в секциите и открият вътре терминали, а не познатите им кутии. Затова и в кодекса беше записано, че машините ще се вкарват поетапно, след експерименти, като след президентските избори през 2016 г. трябваше вече да ги има в цялата страна.
С дребните детайли по изграждането на техническата инфраструктура и обезпечаването й никой тогава не се занимаваше. Социалистите изкараха всичко от лесно по-лесно – ще се обяви обществена поръчка за машини или ще се спазарят под наем употребявани, ще се намери някоя фирма да ги инсталира и обслужва, междувременно ще се направят няколко „сухи тренировки”, за да посвикнат чиновниците и електоратът с новата система, и работата ще бъде опечена. С досадните подробности, съпътстващи този иначе пределно простичък план за действие, трябваше да се оправя ЦИК.
През следващите три години възникваха неизменно едни и същи проблеми.
Изключително кратки се оказаха сроковете
за организиране на процеса по машинно гласуване. Пример – президентските избори през 2016 г. се проведоха на 6 ноември, а решението, с което ЦИК определи секциите с терминали, беше прието чак на 19 октомври, че отгоре на всичко и изменяно на 29 октомври и дори на 4 ноември. От комисията буквално умоляваха депутатите да определят по-разумен срок, за да започва по-рано подготовката, но управляващите не се смилиха. А май дори не забелязаха проблема, тъй като вече бяха минали на по-висш етап – въвеждане на дистанционно електронно гласуване след референдума на експрезидента Росен Плевнелиев, който ГЕРБ подкрепи. Въобще, ситуацията изглеждаше така – още дори конят не е подкован, а жабата вече вдига крак.
След това – проблемът с доставчика на машини. Когато беше експериментално и трябваха само 100 устройства (през 2014 г.), засечки нямаше. Когато трябваха 500 (през 2016 г.), се яви само един изпълнител, т.е. конкурс де факто нямаше. През 2017 г. по закон трябваше да има терминал във всяка секция в страната. И ЦИК просто отказа да изпълни закона. Не могли. Трябваше Върховният административен съд (ВАС) да ги принуди. Тогава стана ясен размерът на фиаското – единственият явил се след обявената обществена поръчка не можа да достави необходимите 12 500 машини. Така цялата работа безславно се провали. От ГЕРБ укориха ЦИК, че трябвало да поиска поправки в законодателството, ако смятала, че нещо в него й пречи. А комисията просто вдигна ръце.
И остана в тази поза до август т.г., когато беше осъдена
от двама бивши депутати за неизпълнение на разпоредбите на Изборния кодекс за машинното гласуване. Тогава взе да търси анализатори, които да проучат срещу пари пазара на устройства на гласуване. Като се има предвид, че малко преди това ЦИК беше обявила, че смята да обжалва съдебното решение, нищо чудно да се окаже, че ходът с анализа е просто поредният опит на изборната администрация да манкира.
Тук обаче е моментът да се върнем обратно към политиците, от които започна цялата обърквация. ЦИК беше осъдена от ВАС за първи път още през февруари 2017 г., задето не осигури машинно гласуване в цялата страна. Впоследствие в своя доклад за проведените избори в периода 2015-2017 г. комисията обясни, че има редица видове секции (подвижните, в болници, старчески домове, затвори, в чужбина, в кораби под български флаг), в които машинното гласуване „по обективни причини е невъзможно да се проведе”, и поиска Народното събрание да й позволи да решава къде такова да има и къде не. Същите аргументи ползва и сега. Да, няма никакъв спор, че по този начин администрацията цели единствено да се облекчи. Липсата на реакция от страна на парламента обаче – било положителна, било негативна, показва, че народните избраници въобще не се вълнуват нито от практическите измерения на проблема, нито от това дали въобще ще има всеобщо машинно гласуване, или не. И което е най-важно, не се интересуват от изпълнението на закона, който недвусмислено казва, че такава възможност трябва да бъде осигурена за всички българи.
Изводът е ясен – необходимо е решение на високо политическо равнище. И разбира се, конкретен, ясен и траен ангажимент от страна на всички институции и парламентарни политически сили. От всичко казано дотук обаче изглежда крайно съмнително, че такъв ще има. Хаосът най-вероятно ще продължи да владее изборната система. А промяната в нея ще остане химера.
