Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Говорилня – I: Живеем в страна на небрежното Зло

11 Яну. 2019КАЛИН ДОНКОВ
Снимка: Архив

 

Който не държи перо, само той не събира упреци. Намерих си критик, който ме обвини в безплодно следване на събитията, в равнодушно „регистриране” и въобще в нещо като след дъжд качулка. Жегна ме това: ако с десетилетия зачекваме едни и същи теми, ако говорим и пишем за едни и същи проблеми, то е само защото и темите, и проблемите в нашия живот си стоят непокътнати, загърбени. И по тази причина не омръзват и не се рутинират, а само по-силно ни възмущават.

Ровех за нещо стари вестници с мои забравени интервюта. Изпод праха на годините тези разговори излизат като вчера написани – всъщност, изговорени. Тези „качулки” въобще не са след дъжда, те са се явявали по време на дъжда или дори преди него. Днес не бих могъл да го кажа по-добре. Затова искам да припомня някои от тях, събрани от различни дати, подредени, без да са дописвани. Защо го правя ли: за да видим с вас, че нещата в българската драма са отдавна забелязани, изречени, обнародвани – и разбира се, не само от мене, от безброй пера и уста са посочени те, всички сме ги „регистрирали”, а после нищо не сме направили и най-важното, променили.

Изваждането им днес трябва да ни покаже колко сме виновни пред времето си и пред себе си, да разголи нашето информирано бездействие, да ни засрами и да ни подтикне към нещо. Само с тази цел ще ви поднасям откъслеци от тях с извинението, че това все пак не са писани текстове, а изречени, от говорилнята на прехода. (Ако бяха писани и после произнесени, щяхме да говорим за рецитал.) Това е и едно самопризнание: всичко съм видял и не съм го премълчал, но какво съм променил с това?

 

ХОРАТА, КОИТО НИ УПРАВЛЯВАТ, са едни и същи повече от 20 години*. Понякога в мен се поражда сигнал за безнадеждност, който обаче не е от това, че всичко е изгубено и никога нищо няма да се оправи, а от това, че реалните надежди не ги съзираме около себе си. Мисля, че това е причината България да продължава да се опразва, младите и просветени хора да бягат. То дори не е от кризата, от мизерията, която ни притиска все повече, а от чувството, че бъдещето ни зависи от някакви слоеве, които си продават гласовете. А после от телевизията разбираме, че отново сме попаднали в ръцете на необразовани, неинтелигентни, неморални мъже и жени, повечето от които говорят на диалект и са като от учебника на Ломброзо. Човек няма чувството, че държи ръката си на лоста на живота. На собствения си живот. Друг решава. Но в България това не е ново. Последните поколения все са били мост към нещо. От един строй към друг, после от една система към друга.

Винаги цели поколения са били обричани в името на някакво бъдеще. И днешната политика консумира бъдещето – като претекст, за да бъде такава, каквато е. Че уж работи за бъдещето, за едни утрешни хора, които всъщност може би няма и да живеят тук.

 

МИСЛЯ, ЧЕ ЖЕРТВИТЕ не са само онези, за които вестниците обичат да пишат. Жертви са и тези, които умряха от бедност, от мизерия, от гладория, от липса на лекарства. И още: от обида и унижение. Бях писал преди време, че всъщност няма значение дали хората ще бъдат избити с картечници, или ще бъдат изтребени по този точно начин. Именно след тези ми думи се обадиха много гневни хора, дори измежду познатите ми. После осъзнах, че тези хора не са ми били сърдити – те са били ужасени. Но това е действителността. Животът на цели маси се стопи преждевременно и не вярвам, че това си струваше. А и не виждам да има край...

 

ЩЕ ОЦЕЛЕЕМ, РАЗБИРА СЕ. Ние сме народ, който само това е правил – оцелявал е. Никой не го може по-добре от нас. Обаче какъв ще е резултатът, това е въпросът. Истината е, че докато другите народи са строили катедралите си векове наред, ние само сме оцелявали. Какво построихме ние? Къде са катедралите ни? Говоря и в преносен смисъл, защото човек и себе си трябва да изгражда като катедрала, с търпение и постоянство, колкото и високопарно да звучи.

Да, българската катедрала очевидно бе извън изкуството. Духовност, добродетели, ценности. В нея българинът влизаше да се моли и на тези богове се кръстеше. Чували ли сте скоро някой да бъде препоръчан или избран за нещо, защото примерно е честен? Думата „честност” вече клони към изчезване. Или „справедливост”? Никой в политиката, дори в съда вече не употребява тази дума. Или, да речем, „чест”? Заговорете за чест, и ще видите как ще ви изгледат. Днес отказът от чест често е първото условие за успех и за кариера...

 

ХИПНОЗАТА НА БЪДЕЩЕТО силно ощетява настоящето. Да оставим злоупотребите с бъдеще, чрез които всяка власт безсрамно ограбва живота ни. Но и в личен план стремежът непременно да се намърдаш в бъдещето – с цената на всичко – също ме отблъсква. В изкуството пък, както и в политиката, това е особено нелепо. Кандидати за бъдещето се покриха с компромиси, с предателства, с груби, позорни ходове. Не е от днес, но и днес.

Проектират си паметници в това бъдеще, разчистват терени за тях. А погледнете какво става? Пътищата в България (включително и тези, които уж водят към бъдещето) периодично ги местят и всичките статуи и чешмички край тях, старателно поставени като за вечни времена, накрая се оказват в пущинака...

 

ЗА ПРЕСТЪПНОСТТА ЩЕ ВИ КАЖА само колкото знам. А знам немного. Залива ни, владее ни, съсипва ни синдромът на небрежното Зло. Пораждат го големите пари, властта. Те създават усещане за безнаказаност и Злото се извършва нехайно, безгрижно, мимоходом. Не се предпазва, не се бои от наказание. Горчивото е, че тази безнаказаност не е въобразена, тя е реална. Тя осигурява и масовизира престъпността в различните й форми, по различните етажи. Патриот ще е всеки, който се заеме да отучи от небрежното Зло безчинстващите в българското жизнено пространство. Каквото и да му струва!

При социалистическия реализъм борбата между Доброто и Злото в изкуството бе отменена. Позволена бе само борбата между Доброто и по-Доброто. Днес, и то в живота, тя е възможна само между Злото и по-малкото Зло. Ние се борим за това по-малко Зло, избираме го на избори, подкрепяме го. Вярваме в него! Жертвите, които падат всеки ден, остават напразни. Нищо не спасяват, нищо не изкупват... Властта и престъпникът вече десетилетие ръмжат за един и същ кокал. Само средствата в тази борба понякога се разминават.

Тъкмо поради липсата на съвест у властта разбойникът не се страхува от нея, а единствено от някой друг разбойник. Преди време бях написал, че у нас властта и престъпността така са се преплели, че не се вижда борят ли се, или се прегръщат...

 

ЩЕ КАЖЕТЕ – НИЩО ЛОШО, така е и в американските филми. Но там хората все пак са разделени на добри и лоши, а тук - на сини и червени! Тук престъпността не се разглежда като Зло, а се представя като козни на политическия противник! Тук много публични лица при случай гръмко заявяват, че са сини/червени, но дори не намекват дали са добри или напротив. И как ли, и кой ли би посмял да се издаде, когато и върху него лежи вината за гибелта на хиляди пенсионери или, да речем, на жертвите от инсулиновите далавери, на гаснещите от мизерия в източените рафинерии и разорените заводи**. Това престъпникът най-добре го знае. И престъпникът не се вижда различен от тези юнаци, които ни управляват. Той ги харесва такива и им помага да се качат на власт. Или да останат.

Въобще това е въпрос за експерт, не за писател. Но като чувам с какви безпомощни, кухи, понякога напълно абсурдни тиради ни засипват хора, на които в държавата е възложена борбата с подземния свят, ще се пресрамя да кажа какво мисля. А то е: престъпността ще изчезне тогава, когато от печеливша стане губеща. Но как?

И най-вече: кой!

–––––––––––––––––.

* 2011 г.

** 1998 г.