facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Гонгът. Няма кой да го изключи

2547
Снимка: Архив

Човек започва да забелязва годините, когато усети, че най-после е успял да се дистанцира от злото, че го разглежда някак отстранен: любопитно, но хладно; опитно, а поради туй и спокойно; с презрение, но без страдание. Това е ново, придобито с времето качество на човека, не го подценявам, не го пренебрегвам – ние си оставаме полезни в тази борба, отбелязваме добър резултат, по-мъдро и по-твърдо се справяме с насрещното зло, но вече без плам, без треска, без барутния полет на гнева. Опиянението на схватката, мирисът на опасност, предизвикателството на риска – това са луксът на младостта, наградата за моралния избор. Защото на младини всеки път избираш, вземаш решенията си като съдбовни, а после, с времето, жребият е вече веднъж завинаги хвърлен. И, грях ми на душата, необратим...

Понякога се опитвам да върна тръпката на младежките си решения, да чуя гонга, ударил да пропъди съмнения и колебания и да дочакам прилива на воля и чувства, който трябва да движи молива до последния ред. Навярно това е бил моментът, в който осъзнаваш сливането на творческата и на гражданската кауза. Когато е вътре в теб, това го възприемаш сладостно и дори с благодарност. Когато го изговориш, изглежда казионно и банално.

Бях по следите на една дръзка и в същото време жалка история от миналото, всъщност последната от онези „частни случаи”. След нея осъзнах, че има опасност изстрадването на тези житейски късове да се автоматизира, че ще започна да ги пиша някак „лесно”, обиграно, без да плащам цената на съпреживяването и че това ще ги обезцени и тях. Мисля, че спасих поредицата, като я прекратих.

 

Историята беше възмутителна, но и някак безсмислена

 

Едни директори, „големи” хора от местно значение, с власт и положение, решили да бракониерстват на фарове и след работа се пуснали из ловните полета на областта. Тръгнали не от нужда, а повече от скука, може би затова и не ударили нищо. Изнервени и обхванати от ловна страст, попаднали на стадо, изведено за нощна паша от незначителен, но сърцат селянин. Убили една овца и я метнали в багажника, той пък запомнил номера и вдигнал милицията на крак. Има я тази случка написана, може да се прочете и днес. Избягвам подробностите, защото ми е гадно и сега. Напълних тогава няколко бележника с разговори, изучих и стрелците, и жертвите на това странно престъпление, разрових около тях и в тях. Съдебните началства (може и да им беше наредено) силно не желаеха това да се разчува, бяха тикнали делото в някакъв архив, който уж не съществуваше. Но аз го открих и там, добра душа ми го изнесе – без особена полза, вече знаех предостатъчно. С една дума, материал преливаше отвсякъде, а все не сядах да го напиша. Възмутен бях и отвратен, но липсваше ми тласък, гонгът в мен мълчеше.

Може би защото знаех, че с такъв текст, каквото и да си „налял” в него, няма да зарадваш никого. Един мой герой от онова време малко преди смъртта си бе изповядал самотното си верую: „Знай, че когато извършиш нещо свястно и честно, този свят вече няма да е същият”. Помнех го, изповядвах го и аз това, но подозирах и другото: след всяка злина, която се случва край нас, светът никога повече няма да бъде предишният. И това ме сковаваше, сякаш не ми предстоеше привична и професионална работа, а имах да изкупвам вина, несправедливо стоварена и върху мен.

След няколко месеца заваля дъжд. Завалял и над Клуба на журналистите. В ресторанта, както винаги препълнен, обядвал някакъв шеф на завод или на обединение, а може би и на институт. Такива ловко се сдобиваха с карти и се мъкнеха в това шумно професионално гнездо. Не му се чакало на този анонимник дъждът да спре, откачил една шапка от гардероба и си тръгнал. Запазил си скъпоценната началническа глава. На другия ден секретарката му се обадила в клуба, шофьорът донесъл шапката и я върнал на закачалката. Никой не протестирал, никой не се разкрещял. Истината бе, че притежателят й никога повече не я сложи на главата си. Беше го гнус. Пробвах да говоря с него – отпрати ме. Но на мен и това ми свърши работа. Това бе гонгът. Седнах си зад прозореца в „Младост 2”, написах си домашното. Така се и казваше: „Нито за овца, нито за шапка”...

Размишлявах в него за властта, не само как небрежно ти посяга на овцата или на шапката, но

 

и за властта като сечиво на Свободата,

 

за властта като добита в борби и изпитания, в която през вековете са вградени безсмъртни сенки и кости и на никого не е дадена да я цапоти и маскари. Беше грубичко за онова време, но какво да се прави – още по-грубо и по-правдиво ми звучи днес. Добре звучи, съвсем свежо и истинно, но работата е там, братя, че правдата за днешната власт трябва да се напише днес, с днешната болка, с днешен огън и гняв. И непременно с днешен гонг! Няма да ми направи чест, ако ви преразказвам и цитирам онези страници.

Тези дни, на стария Антоновден, ме пратиха да изхвърля боклука. Изтичах по риза, вятърът ме блъсна в гърдите.

 

Над контейнера се бе привела жена,

 

сякаш издялана от надгробен мрамор. Застинах, тя ме усети и понечи да се отмести. Вдигна глава, познах бледосиньото на очите й, толкова бледо, че чак розово: Милото Ленче. Хубавата, скоклива линотиперка от миналото, надвесена над сметта. Закачахме я през нашите дежурства в наборния цех, обичахме да чуваме нейното мелодично „Кажи, мило...” Преди 24 май вестникът и печатарите неизменно имаха „другарска среща”. Шефовете се срещаха в редакцията, младежите се събирахме в клуба на печатницата. Милото Ленче неизменно идваше със сестра си – по-голяма, леко накуцваща и плахо сериозна. Момичетата разказаха, че винаги я води по техните събирания: да се отпусне, да се поразсее и... знае ли човек. Веднъж танцувах с каката, накуцването не се усещаше, говорихме си светски. Когато я върнах на масата, сестричката се взря в очите ми, докосна лакътя ми, прошепна: ”Мерси, мило...”

Сега, слава Богу, не ме позна. Неправдоподобно спретната, със същите невъзможни очи, дочака да се дръпна и се надвеси над сметта. Отидох си объркан и подплашен. И този стрес не отминава. Гонгът ли беше това? Сякаш в някаква космична пауза долових непокътнатия му звук. Знак ли бе, или поръчка някаква от случая? Съдбата също си поръчва страници, тежко му, който ще ги пише...

10

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Зараза в мозъка на света
Европейски идеи са мотивирали убиеца от Крайстчърч

19.03.2019

Политико

172 4
Левицата пое по пътя на десницата

19.03.2019

Таня Петкова

376 1

Коментари

сталкер пустиняк

Прекрасно и тъжно!

Винаги ми е много интересно да чета К. Донков!

wreckage
снимка на wreckage

👏

Амира

😪 Тъжни, откровени до болка думи, сви ми се тая вечер сърцето от горчилката им.

 

Надежда винаги има: "... правдата за днешната власт трябва да се напише днес, с днешната болка, с днешен огън и гняв. И непременно с днешен гонг!"

 

👍 Калин Донков, благодаря!

 

 

Simplicissima
снимка на Simplicissima

- - -

не плаках навремето на Частните случаи,

затова ми се пада да 😢 СЕГА на закъснелия гонг

 

Авторе, с годините се случва и друго -- ставаш на гонг

S luncho6
снимка на S luncho6

Simplicissima

 

Авторе, с годините се случва и друго -- ставаш на гонг.

.

Така е, но дано не е последния гонг!

JKMM
снимка на JKMM

👍

...после, с времето, жребият е вече веднъж завинаги хвърлен. И, грях ми на душата, необратим...

Не съм съгласен, разбира се, ако правилно съм разбрал. Има хора, за които противопоставянето на злото е веднъж завинаги хвърлен и необратим жребий👍, но има и други, които с времето отказват да се борят с вятърни мелници (както им се струва), а някои дори стават част от злото.

САТЪР
снимка на САТЪР

Дано аФторЪт да го изключат, че омръзна.👎

ssto

САТЪР, нещо по-добро можете ли да напишете?

 

 

ДЖОМАГА
снимка на ДЖОМАГА

✌️👏👍

Няма друг дето да представя  измислици за лични преживявания..и това е много досадно и некоректно❗️

Krass_

сатър, като ти е омръзнал - не го чети!

На мен пък, Авторът ми харесва и го чета!

И на мен са ми омръзнали спортните новини, например, но не мрънкам да ги спират, а просто не ги отварям.

 

Влез или се регистрирай за да коментираш

×