Моята баба казваше, че ако много ти сече пипето, ще вземеш да се порежеш...
Тери Пратчет
За разлика от министерството на културата, което можем да посочим с пръст, фолклора не можем да посочим с пръст. Защото фолклорът е тип култура - устна култура. Разбираме, че нещо е фолклор по неговите проявления - думането, музиката и майсторенете. И то само тогава, когато тези умения са синкретично цяло, сиреч обред. А обредът е ставането, изпълнението на обичая, както речта е личностното изпълнение, говоренето на езика. По Българско имат обичая ергенчетата да се маскират, а изпълнението на това маскиране по разните краища си е башка - ешкари, сирвискаре, кукери, старци и т.н. Невежите наричат всички тези типове обредност, маскарадните игри - кукери. Няма
да говоря за глупостта, че прогонвали злите сили...
Та извън обреда няма фолклор. Единствено и само в контекста на обредността думането, пеенето (музицирането), действото, играта могат да бъдат автентични, при това всяко поколение, носител на фолклорната култура, има своята автентичност. Едно е през Средновековието и качествено ново "в края на 19-и и началото на 20-и в.", както пише по експонатите в етнографския музей. Извън контекста на синкретичността, на обреда, тези умения са парафолклорни, те са превърната форма на труд (К. Маркс), но това не им пречи да са автентични. Някой, поради невежество, бърка автентичното със старинно. (Все пак фалшивото пеене си е автентично фалшиво.) Автентичното бе проблем на многогодишни научни спорове при условията и със средствата на социалистическата фолклористика, спорове, родени от представянето на народните умотворения на събора в Копривщица. Тогава се роди и чудатият и високобезсмислен термин "обработен" фолклор - в противовес на автентичния.
Ако направим опит да чуем устността на фолклора на българите (за съжаление ние не слушаме, не я чуваме, а четем народните си умотворения), ще разберем как фолклорният българин, а и българката са опитомили и назовали нещата от живота си. Как са превърнали в култура света - земята, небето ... космоса и микрокосмоса, и са стигнали до умотворението, че "от Витоша по-високо нема и от Искаро по-длъбоко нема". Някога това е била картината на света на фолклорния българин, по-точно шопската представа за света. И тази представа не е била метафора. Днес тази метафора е образ, мяра за "някой некадърник наш", както бе писал Валери Петров. Когато слушаме умотворенията на българите днес, е хубаво да знаем, че в който и ще да е фолклор, нищо не е каквото изглежда. Всяко назовано нещо в системата на фолклорната култура има най-малко две значения - "високо" и "ниско". Може да се каже, че "високото, горницата" е сериозна, а "ниското, долницата" е несериозна, смешна. Според антропоморофните представи за света на фолклорния българин земеделец - "сериозно" е всяко нещо от главата до кръста. Всяко нещо от кръста надолу е не-сериозно, смешно или повод за смях. С една подробност - в класическата, "образцовата" фолклорност - горницата е "лицето", а долницата е "опакото" на културата. И двете не могат едно без друго, неразривно свързани са. Еснафската или градската култура, т.е. културата на писмеността, на книгата, се изживява като "висока" и според представите на еснафа устната култура на земеделците, на селяните е "долна, ниска" - неграмотна селяния.
Културните инженери на соцкултурата
доста ловко използваха тази даденост - не може да им се отрече. С превръщането на селянина в трудов селянин и народните умотворения станаха "народно художествено творчество". Соцкултурата си падаше по прилагателните - не-художественото не е народно. И така се роди една от най-мощните и манипулативни институции - "художествената" самодейност. Наред с акордеона, пианото, хоровете за класическа музика, театъра и народното художествено творчество бе включено в туй начинание - култура за всекиго. Но подходът, методологията - класовопартийни. Така че, докато Западът твореше култура за всекиго в свободното му от работа време чрез индустрията на попкултурата, копирайки буквално образците на фолклорността, (напр. "хепиенда"), у нас фолклорността биваше приспособявана, редактирана, натаманявана към някакви представи за автентичност, представи за художественост с чисто еснафски привкус, затлачващи смислеността на свободното време. На Запад се стремяха да пестят пари за свободното си време - за театър, за кино, за кеф - а соцкултурата безплатно даваше възможност да твориш в свободно време, стига творбата да е художествена. Това е подобно на днешната мания да съхраним културното си наследство, но тогава какво да правим с не-културното?!
Черешката на тортата на художествеността на българските "народни" умотворения са ансамблите за народни песни и танци, съхраняващи културното ни наследство. Ама обработено по тертипа на соцкултурата. Не може да се отрече високата "художественост", по-право е да се каже високият естетически идеал за българско, постиган някога от тези ансамбли. В условията и със средствата на така наречената "безплатна" култура за всекиго изкуството на ансамблите за народни песни и танци бяха издигнати в ранг "висока" култура. В което, разбира се, няма нищо лошо. Обаче днес, в условията на т. нар. пазарна икономика в известен смисъл представленията на ансамблите си остават "безплатни" и е почти невъзможно да се определи в коя част на съвременната култура се намират - във "високата" или в "долницата".
Парафолкорните продукти на соцкултурата
са многостранни. Интересното е, че в първите години след 9 септември народните умотворения, обичаите като коледуването, маскарадните игри и др. са забранени от народната власт като "буржоазни". След поредното "размразяване" в соцкултурата, с "априлски вятър и юлско дръзновение" се ражда идеята за събора в Копривщица. В контекста на соцкултурата това е една от най-ярките прояви на институцията художествена самодейност, която се изразяваше в медали за автентичност. В онези години в отчетите за култура на всяко село се отбелязваше и колко златни медала са получили групите за автентичен фолклор. И тъй... от една страна, носителите на златни медали се кефеха, че за секунда са се върнали в годините на своята младост (забравили, че това време е "монархо-фашистко"), а от друга - БНТ-то и радиото архивираха тая чудесия, която се изливаше по сцените на поляните в Копривщица. Някой "некадърник наш" е унищожил километри българщина. На кого ли му пука?
Та соцкултурата роди странното нещо, наричащо се "на фолклорна основа". Това са най-често кичозни продукти, любими на балкантуристките представи за българския фолклор. Като се започне от представянето на "българска сватба", нестинари, прекарващи на ръце през жарта пищящи немкини и други подобни образци за българската мъжественост като хоро на подпийнали юнаци по Йордановден, но веещи националния трибагреник, и стигнем до ТПК-тата, произвеждащи "национални" костюми и покривчици за механи. В самия термин "обработен фолклор" или "на фолклорна основа" се крие нескритото отношение на полуинтелигента към българската класическа устност, към народните ни умотворения, към фолклора - ей сега ще ви покажа какво значи истинското българско - моята обработка е по-българска от някаква си народна песен. Още от времето на класическата "Криворазбраната цивилизация" инженерите на културата в България не могат да решат по кой път да тръгнат - хем ги боли, хем ги сърби. Дали да се върви по пътя на а ла франгата, или по пътя на а ла турката.
