Медия без
политическа реклама

ОБРАТНИ РАЗПИСКИ

Ел Дорадо околийски

Снимка: Архив
Бойко Ламбовски

Апашите, вързали свещеника, за да ограбят Роженския манастир, не са новост по нашенските краища. Доста църкви и манастири – десетки, бяха подложени на вандализъм и грабеж през последните десетилетия, защото: 1) изглеждат по-лесна плячка например от банките; 2) нашият апаш е не по-малко крадлив от апашите по света, но е достатъчно лишен от богобоязливост, за да мисли, че посягането на свещена утвар го заплашва с нещо друго освен със земно наказание...

Грабежът в Рожен обаче поне засега изглежда

 

апашлък с иманярски контент

 

Карето бандити са въртели кирки, дирейки май златни турски лири. Поне така съдим от препратка към интервю на говорителя на местната прокуратура – г-жа Стоилова, която казва, че взломаджиите си ровили за част от откупа, получен от Яне Сандански за освобождаване на американската мисионерка Елена Стоун и служителката й Катерина Цилка. Двете жени били отвлечени през 1901 г., за да се финансира купуването на оръжие за въстание. Според източници обаче не всички пари са отишли за оръжие, междувременно Цилка забременяла, пък една част от сериозния откуп бил скрит някъде. Легенди къде е останалото от парите, особено на местно равнище, колкото щеш. Вярвали ли са адвокатът, другарят му и двамата непълнолетни, че ще изровят турски лири от Роженския манастир, не знам. Слава богу, не са убили отеца и нелепият им грях остава в широките граници между глупостта и алчността.

Мен обаче ме занимава иманярският синдром, могъщият мерак да изровиш нещо отнякъде, за да се наредиш в редицата на знатните и имотните. Не искам да хвърлям числа, но едва ли ще сгреша, че този синдром броди из мозъците на десетки хиляди наши сънародници. Лично познавам неколцина, макар и бегло, а това, което чувам и виждам, ми е достатъчно да твърдя: десетки хиляди са. Обърнете внимание само на

 

лунния пейзаж край бившата Рациария,

 

днешен Арчар, за да се убедите, че съм прав.

Мечтата да изкопаеш гърне със злато нито е само наша, българска мечта, нито е само блян на съвремието. Тя е част от фолклора на народите, тя е основа на всякакви приключенски наративи (Робърт Луис Стивънсън), тя е двигател на Златни трески и масов хазарт по будки и павилиони. Да-да, слагам фишовете и картончетата, които народът жули навсякъде, също в кюпа на общия иманярски блян. Та това е мечта универсална, но при някои народи е малко по-тъжно. Струва ми се, че при някои сякаш няма морално сито на Златната треска и те са готови да пускат през огромната му дупка всичко: закон, привързаност към роднини и близки, уважение към история и религия, права и живот на ближния.

Не само нашият народ, но и всеки народ винаги живее в някакво „време разделно“. Нашето обаче, както казах, сякаш е малко „по-разделно“ и по-тъжно от другите. От едната му страна бих турил една емблемка – човек с металотърсач и кирка в ръка, един такъв Ел Дорадо околийски, а от другата – емблемка на такива единици като дядо Добри. Просякът, който с просия изкара десетки хиляди левове и ги дари на храмове. Между тях пък се е ширнал и протегнал шпалир от бедни очукани пенсионери и невежи ученици. Те всички търкат талончета и пускат фишчета, белким ги озари Големият късмет.

Но Големият късмет, нека Баро го наречем, най-често е лелеян плод, съставен от ниско образование, неуравновесена емоционалност и липса на трудова култура. Големия късмет го бленува Малкият човек, мушморокът. Който е малък не в гоголевския смисъл – обезправен и скромен, а малък като хоризонт и дух. Неслучайно дори когато дойде Големият късмет при Малкия човек – във вид на шестица от тотото или наследствен парцел в курорта, Малкият човек си обърква живота. Сяда да яде и пие, качва се на лъскави возила, развежда се и се жени за секретарката, а потомството му се хваща с кока и среднощни гонки...

Затова, ако се върнем към Роженския манастир, набеденият за „мозък на акцията“, някой си адвокат, само на пръв поглед ми излиза от образователния ценз на мушмороците. Защо адвокат – човек, божем, на правото, ще отиде на среднощен набег с кирка в манастир,

 

е парадокс само на първо четене

 

На второ четене ще се окаже, че адвокатът вероятно е я с диплома, изкарана от вуза на калинките, я че практиката му е в сферата на сенките и миражите. Всъщност причината да смятам ситуацията с нашите копачи и търсачи на съкровища за малко по-тъжна от ситуациите другаде е свързана с наличието на повече маскировка тука. Гледаш го – войник, пък той в раницата си не носи маршалски жезъл, а задигнатите консерви на взвода. Гледаш го – министър, а не си гледа работата, ами си гледа началника в очите, сякаш това му е шестицата от тотото. Гледаш го – бизнесмен, а търка талончета в тотопункта до протъркване на кармичното зебло.

Ония с кирките са само следствие, производна на по-дълбоки и по-кахърни особености.