facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Една козуначена драма и домашно за II клас

4013
Pixabay
Джани Родари във формата на амбициозна второкласничка.

На малката Цвети, амбициозна второкласничка от крайния квартал, бяха дали за домашно да напише нова, оригинална приказка. С пълното съзнание, че авторството е трудна задача, а авторството  на приказка е между най-сложните и най-отговорни поръчки, и аз, случайно въвлечен в това приключение, се включих в налучкването на някаква приказна тема, която да оставим на перото на второкласничката – да я осъществи. С известно сумтене и с частична помощ от Джани Родари, както и с очевиден навей откъм великденските празници се спряхме на подходящ сюжет: град от козунак и какво се случило там.  Оставихме смутената авторка да се труди, защото и при детето, както и при всеки друг писател, дори най-лесната тема  се смята за завършена едва когато бъдат написани всички буквички в нея. Това е всъщност най-противното: да го измислиш и после да го пишеш, пишеш, пишеш... Как се е справила  Цвети, още не съм проверил, тук ще ви открия какво направи тази тема с мен.

Още като продължих по пътя си, а после и като седнахме на кафе с поетите Л. и Р., вече си мислех за този невиждан град. Как е изграден от плътен, тежък козунак и как най-уважаваните хора там са сладкарите и хлебарите, на чийто труд и талант се крепи всичко в него. И докато си разменяхме литературни клюки с  двамата поети, аз продължавах да си представям градските стени от кафеникав козуначен итонг, както и градските порти, през които тъкмо минаваше козуначена карета, за да поеме по идеално равните козуначени плочи към красивия козуначен дворец. Промъкнах се и аз, докато се мъчех да отгатна в какво ме въвлича своенравното мое въображение.

Беше си за чудене – никога не бях помислял дори в плановете си да посегна към този приказен жанр, макар да уважавам всеки, който се бе престрашил да го направи. Свалям шапка не само на великите приказници от миналото, но и на автори като Елин Пелин, Светослав Минков, Константин Константинов, приели риска да съчиняват своите приказни сюжети. Трябва да е много силен магнитът на приказното, след като и аз, въвлечен просто по невнимание, не можех да прекратя неговото привличане.

И така: в онзи град всичко било от козунак. И къщите, и магазините, и гарата, и училищата, и болницата, и черквите. Дори камбаните им направили по същия начин – замесили ги и внимателно ги изпекли, но после трябвало да ги сменят с обикновени – не можели да звънят. Градът миришел на ванилия, на стафиди, на шипков мармалад и шоколад, които майсторите добавяли към козуначените тухли, с които било иззидано всичко това. Пътниците, минаващи през него, се питали дали това не е някакъв Великден по никое време, затова под герба на града пишело: ”Всеки ден не е Великден”. Това напомняло на гражданите му, че въпреки великденския мирис дните в града са по-често работни, отколкото празнични и трябва да залягат над своите задължения и занаяти независимо от аромата на улиците и къщите. Тази поговорка е разпространена и в България, но тук тя просто предупреждава, че всеки успех, късмет или победа е само изключение, а правилото са дните на несполуки и огорчения. Разликата в зидарията е разлика и в правилата...

Разговорът на масата се пренесе към литературната критика и от това приказният сюжет се изви към перипетиите и гадните изненади в онзи благополучен град – противната тематика слага отпечатък и върху измислицата. В града започнали ремонти, но поръчките били раздадени несправедливо и раздигали без нужда половината улици, площадите и зелените площи, настилали, после премахвали, отново настилали. Наложило се фурните да пекат денонощно и мирисът на прясно изпечен козунак привлякъл несметни орди от сиви мишки, които дотогава се препитавали из съседните градчета. Мишките се нахвърлили върху всичко, което било построено в нашия град.

Дори стогодишни стени не устоявали на техните неуморни зъби. Сградите и инфраструктурата били заплашени от изяждане. Една сутрин открили най-старата черква в града изгризана до кубетата. Само трите камбани стояли изправени върху купчините огризки. Градският съвет свикал първенците от различните гилдии да умуват за спасение. Чак на третия ден в разискванията стигнали до очевидното: в града нямало котки. Нито една. Не ги отглеждали от страх да не посягат от козунака.

Управата на някакъв побратимен град им изпратила котка от знатна порода. Нейните прабаби били открити по рисунки и изваяния в Древния Египет. Освен това не хапвала козунак – в онази древност, от която произхождала, козунакът не бил още изобретен. Маца се нахвърлила върху пълчищата от мишки и в няколко седмици очистила града: кое какво разкъсала, кое издушила, останалото прогонила. Гражданството и управата хвърляли капи от зори до здрач и после се хванали да си възстановят населеното място. Фурните запушили отново, пак замирисало на сладкиш, но мишките не посмели да припарят. Спасителката на всичко това обаче била последната от своята порода и щастието на козуначения град продължило толкова, колкото трае животът на една котка. Една сутрин я намерили студена пред главната порта, обърната към пустошта, където светели очите на милиони мишки.

Направили паметника й от козунак – самата тя в напрегната, войнствена поза. Но малките нашественици бързо открили разликата и започнали своето нападение точно от паметника. Гражданите изгубили много време да й намерят заместничка, но околните градове не им продали нищо подходящо. Помогнала за това и завистта – те цели десетилетия сънували козунак и се борели с мириса, който ветровете носели откъм полуизяденото днес поселище.

В края на краищата първенците решили всички да напуснат своя роден град. Натоварили каквото им било останало и се пръснали по близки и далечни земи. Хлебарите и сладкарите, които били най-много, се разделили и се заселили в безброй чужди градове, където почнали да правят същото, каквото правели и у дома – козунак. Тамошните хора си услаждали и благославяли. И най-важното – престанали да завиждат. Това бил положителният ефект от нашата инак злополучна история.

Помечтах си да науча какъв финал е сложила малката Цвети в своята тетрадка. Но реших, че това ще е преждевременно и неразумно. Все пак тя е още в началото на своята истинска приказка – големия, неизвестен и вълнуващ живот пред нея. А аз, вече в самия финал,  мога да вложа изстрадан и проверен опит, както и някоя писателска хитринка, за да не плашим читателите.

Но да се хитрува точно през Светлата седмица ми се видя неподходящо. Със свито сърце склоних да сложа сърдитата истина. А истината бе такава: мястото на козуначения град, изгризан до основи и с пораснали в него треви и дървета, било отдавна забравено от всички, когато някакъв самороден талант изобретил първия капан за мишки. Но сега пък онези хлебари и сладкари вече били на небето.

Каква ти тук приказка! То си е проклета действителност. Грубата шаячна правда. Май по-мъдро ще е, ако надничаме в домашното на децата...

 

6

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Когато прокуратурата е петимна да се договори с престъпниците

20.11.2019

МАРТИН ГЕОРГИЕВ

1125 5
В НЕК трябва да се сменят играчите, не треньорът

20.11.2019

РУМЯНА ГОЧЕВА

365
В ДПС вече са по-скоро успешни бизнесмени, отколкото политици

20.11.2019

ТАНЯ ПЕТКОВА

734 3

Коментари

редник

Все пак тя е още в началото на своята истинска приказка – големия, неизвестен и вълнуващ живот пред нея.

 

Да е дълга и щастлива приказката!...

ssto

 

Цитирам по памет:

 

Всяка грешка учи на нещо и може да послужи като средство за напредък. Тогава грешките започват да разсмиват и вече не ги осъждаме прекалено строго.

 

Като стъпала на възхода са, когато успеем да извлечем опит от тях. Не са безполезни - като водата за воденичното колело са - двигател на живота. Успехите често са по-коварни, приспиват вниманието и объркват представите, защото не ценим онова, което имаме, а се прихласваме по онова, което нямаме.

 

Илюзия е, че можем да се отървем изцяло от грешките, и да мислим и постъпваме винаги правилно. По-разумно е да се съобразим с неизбежното им присъствие в живота ни и с тяхната функция в него.

 

Без грешки не можем да минем, но би трябвало да можем да ускорим цикъла с поправянето им и по-бързото движение напред, преди да са станали прекалено големи и да породят множество следствия.

 

Как да стане ли? - сигурно е, че няма да е без грешки.

 

 

циникЪтхедонист

Няма грешки, има уроци. 

Въпрос на отношение към случващото се. 

Ще лекуваме оперативно установения дефект или козметично ще го прикриваме. 

ssto

 

Разбрах, че някои са си направили прибързани изводи и са ги подвели емоциите им.

 

Понякога е по-мъдро да се направи съзнателна грешка, защото носи необходима информация.

Разбира се, за да получим, трябва да дадем. Нужно е дозиране.

Не е много умно винаги да се показваме и доказваме като умни. Въпрос на тактика е.

По-добре е да не си правим изводи от събитията. Не винаги са онова, което на пръв поглед изглежда, че са.

 

Това, всъщност, не е коментар към тази тема.

Стратегическите грешки, за които ни разказа авторът в тази приказка, са непростими. Няма цел, която да ги оправдае.

 

С тези няколко реда коментирам само тактическите. Те са допустими.

 

 

Jassie

Хубаво и оптимистично, г-н Донков, благодаря Ви! Е, и отваря твърде много теми, но пък това е съдбата на добрия разказ. За всички деца!  ❤️

JKMM
снимка на JKMM

👍

А истината бе такава: мястото на козуначения град, изгризан до основи и с пораснали в него треви и дървета, било отдавна забравено от всички, когато някакъв самороден талант изобретил първия капан за мишки. Но сега пък онези хлебари и сладкари вече били на небето.

👍

Ако продължаваме да чакаме подходящия момент за ново българско Възраждане, той може да дойде, когато вече няма да има българи.

 

Влез или се регистрирай за да коментираш

×