Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Думи на първа линия. Ябълки и други

Снимка: Архив

Един добре разпознаваем, публично озвучен господин неотдавна, подканвайки силите на доброто в България да не губят време и да се задействат, рече от екрана, че нямаме време и е глупаво да чакаме като Архимед да падне ябълка и да ни удари по главата, та чак тогава да предприемем нужното за неотложните промени в държавата. Образът си е образ. Нещо трябва да падне, най-добре ако това е правителството, за да се разбуди енергията на обществото – за собственото му спасение. Но ябълката, на която ораторът се надява, вече предварително е червива. Пробив във фактологията. Просто Архимед не е пострадал от овошка. Ябълката е ударила неговия много по-късен колега Исак Нютон и така той е открил закона за всемирното притегляне или, на по-чист български, за гравитацията. Така Архимед като че ли отпада от кандидатите да повлияят на тукашния политически живот.

Но не напълно. Едно от великите виждания на древния учен, негласно макар, без позоваване на автора, отдавна битува в съвременния ни речник. „Дайте ми опорна точка и ще повдигна Земята!” се бил заканил математикът от Сиракуза, но точно опорната точка се оказала проблемът на тази задача. Нямало. И така Земята останала на мястото си. Има куп неуредени подробности около тази закана. Знаел ли е геният от Сиракуза, че Земята е кръгла? И още: известно ли му е било, че тя се върти? И накрая: имал ли е въобще подходящ лост за това повдигане? Говорел е на едро, не като учен, а като политик. Затова не е чудно, че днес политиците си присвояват неговата терминология. Опорните точки станаха незаменима част от тяхната риторика и от тяхната стратегия.

Те си осигуряват опорна точка по всяка тема от политическото надлъгване,

тези точки не им служат за повдигане, те не повдигат нищо друго освен собствения си стандарт. Използват ги за затапване на опоненти и отбиване на упреци и разкрития. Чрез предварително подготвените тиради те се отбраняват от справедливи обвинения, от всевъзможни „гейтове” и скандали. Има добре развити техники за отблъскване на обвинения и за спущане на неудобни факти по улея на безплодното джомолене. И, разбира се, винаги пробват с по някоя „фалшива новина” или „хибридна война”. Това, за чудо, минава.

Знаете, че обичам да ровя в речника. Това, което се случва там, понякога разкрива какво произтича пред очите ни. Думите, които идват или си отиват, доста точно обясняват, а понякога и предсказват процесите, че и намеренията на хората, които се вихрят на националната политическа сцена. Разбира се, не говорим за речника на БАН, говорим за речника точно на тази национална сцена. Движенията в него посвоему регистрират всичко, което са извършили с нас, и всичко, което предстои да ни се случи. И някои думи с години се задържат на първа линия...

 

Новото време въведе чуждицата „дебати” в едно разширено обръщение

 

и извън парламента, където тя официално пребиваваше дотогава. Всяко обсъждане, всяко пререкание в общественото пространство, дори формени надлъгвания с предрешен край биваха окачествени като дебати. Това им прибавяше нюанс на нещо легално, дори положително. Е, не продължи дълго. Много скоро думата, която нямаше единствено число, придоби такова. Почнахме да чуваме за политически „дебат”, за обществен „дебат”, дори за национален „дебат”. Полека-лека политическата класа стесни значението й, думата се смали, раздроби се на отделни, незначителни по обхвата си дискусии, говорилни или просто дрязги – обикновено маловажни. Това вървеше заедно с порасналото самочувствие на класата, която в един момент сметна, че не е препоръчително да се водят дебати по какъвто и да е въпрос и чрез това раздробяване полека-лека се захвана да ги прекръщава. Пред очите ни. Всеки отделен дебат не знае дали няма да е и последен. Не се дебатират бюджети, важни национални проекти, образованието, здравеопазването, отбранителната способност, демографският проблем. Парламентът отвиква от тази техника на демокрацията – губи се от времето за гласуване. Единственото число вече клони към нула. Ще остане само абсурдната форма: един човек (но само един!) да дебатира със себе си...

 

„Политика” пък е дума, зад която се практикуват всевъзможни човешки дейности

 

Голяма част от тях са непрепоръчителни, други – само неблаговидни. Респектирано от нейната предполагаема вредност, обществото се старае да не се задълбочава. Тя и затова е такова всеобемно събирателно, в което намират реализация и ред безсмислени, както и опасни занимания. От десетилетия поне тя се обявяваше предимно в единствено число. И сега изведнъж се разрои: „ние говорим за политики”, „ние предлагаме политики”, „наблягаме на политики за...” и пр. Всичко това е някак внезапно и безсмислено. Държавата и всяка от партиите по принцип трябва да имат своя обхватна политика в различните области на материалния и духовния живот. Множеството политики (обикновено неназовани), които някои мъгляво ръсят сега пред взора на обществото, едва ли някога ще придобият смисъл.

За какво се разиграва всичко това? Чух едно обяснение, което само ще ви предам: хилядите партийци, които се прехранват от политиката, отдавна гледат на нея като на дойна крава. Сега, с масовизирането на партийните състави, това виме става недостатъчно. Партиите развъждат множество „политики” в своите ферми, та повече вимета да хранят раздутата политическа класа. Малко на метафора прилича, а днес метафората не е на почит. Фондациите не я харесват. Но пък иначе – работи...

 

Последен писък в езиковата мода сред елита е „надграждам”

 

Ние „надграждаме”, уверено се бият в гърдите днешните управници. Думата се разпространява бързо като при епидемия. Няма съответствия в действителността – освен ако не могат да се надграждат нескопосните български магистрали. Друго за надграждане няма, а да се надгражда бедността е доста зловещо. Някога популярна беше нейната братовчедка „надстроявам”. Надстрояваха се къщите: хората си продаваха „въздуха” и вдигаха етажи. На нас въздух ни продават всекидневно, а надстройките са си за тях: тераси, барбекюта, сауни. И асансьори – буквално и преносно. Издигат ги в небето.

А за нас е време да се приземим. Изборите минаха. Еуфорията се разнесе, панаирът затвори. Пред нас е грубата шаячна правда. Ще дойдат други думи, ще ни превземат и те. Ще ги стъпчем и отминем. Но всичко, за което са ни с тях прелъгали, замаяли и употребили, ще тежи по снагата на бъдещето – като пранги на неволник. Надявам се някой младок да се прежали и да подари на нацията речник на политическата лъжа от Учредителното събрание до наши дни. Ще бъде дело велико и поучително. И ще заслужи наградата на публиката...