Д-р Рима Шор е образователен експерт, учен и анализатор с множество публикации и книги, свързани с ранно детско развитие и средно образование. Тя е ръководител на Департамента за образователно лидерство на Педагогическия колеж Банк Стрийт в Ню Йорк, САЩ и в тази роля вече над 10 г. участва в разработването на основополагащи педагогически програми за образователен мениджмънт. В края на април тя бе на конференцията "Добрите практики на фокус", организирана от "Заедно в час" и prepodavame.bg.

- Г-жо Шор, във вашите лекции говорите за овластяване на учителите. Какво означава това и защо е толкова важно?

- Това е голяма тема и важна част от училищната реформа в моята и във вашата страна. Тя включва професионално развитие, подготовка на учителите, а също така и възможността за подкрепа от други колеги. Макар учителите да получават много от увереността и вдъхновението си от директорите, аз твърдо вярвам в развиваща и насърчаваща сила на сътрудничеството между тях самите. Имам обаче своите колебания спрямо думата "овластяване". За мен тя предполага, че учителите сами по себе си не притежават власт Не вярвам в това. Мисля, че по своята същност самото преподаване е силен и мощен инструмент. Учителите сами по себе си са силни. Виждаме това, когато чуем някои от ефективните практики, които преподавателите споделят на конференции.

- Казвате, че вие задавате въпроси, а идеите идват от самите учители. Какви са тези въпроси?

- Знаем например, че равенството е важно. Но колко често учителите имат шанса да бъдат питани как изглежда равенството в тяхната класна стая? Ето това е примерен въпрос, защото е трудно да имаш една програма, която работи за всички. Понякога обичам да споря и провокирам, например работа ли е на учителя да се грижи за щастието на децата, за това те да се чувстват добре или това размива основната мисия на училището, която е преподаване и учене. Получават се наистина добри разговори.

- А какво ви питат учителите? От какво се нуждаят те?

- Когато дойдох за първи път в България, много учители казваха едно и също. Разговаряхме колко е важно да обсъждаме и споделяме практиките и уроците си, да осмисляме своята преподавателска практика. И доста учители споделиха, всеки по различени начин: "Аз винаги разсъждавам върху уроците си, но винаги го правя сам". След това някои от тях споделиха, че биха се радвали, ако имат шанса да го правят заедно с някой друг. И техните въпроси често са: "Как да правим това заедно?". Казвам, че за начало могат да помолят колега да посетят негов урок. Уверете го, че това е ценно за вас, че няма да се месите в начина му на преподаване, позволете му той да избере часа.

След това обикновено идва въпросът - за какво да следим по време на този час? В Америка съм забелязвала директори, които, като отидат на наблюдение, често гледат създадените от класа постери в класната стая, колко са цветни, дали лицата на учениците са щастливи. Ние казваме: "Добре, но какво ще кажете за въпросите, които учениците задават? За типа задачи, за разговорите, за действителната работа, която е свършена в рамките на часа". Това са неща, за които учителите рядко говорят. Но веднъж започнете ли този разговор, те също се убеждават, че има много какво да се каже и да се научи от този тип въпроси.

- Мислите ли, че нашите учители осъзнават, че благополучието на учениците е също толкова важно, колкото и знанията?

- Понякога осъзнават, но формулират щастието по малко повърхностен начин, като искам да подчертая, че това се случва не само в България. Обръща се внимание само на усмивките например, не и на отношенията между децата. Понякога една закачка може да е форма на тормоз. Важно е да се види дали учениците се чувстват част от групата на класа, или се чувстват като аутсайдери. Дали се хранят сами? Проучване в Америка сред третокласници изследва с кого и къде децата ядат обяда си. Изследователите наблюдават във времето тези ученици и откриват, че могат да предскажат кой ще отпадне по-рано от училище на базата на това кой се храни сам още в 3 клас.

- В този смисъл ролята на учителя става все по-сложна и по-сложна?

- Да, съгласна съм. Но мисля, че има много неща, които учителите могат да направят в ролята им на класни ръководители. Не е нужно те да стават терапевти, психолози или социални работници. Малките неща понякога могат да са от голямо значение. Например да стоите пред вратата, когато учениците влизат, да ги посрещнете, да ги поздравите. Тези малки неща може да са малко досадни и дразнещи за учителите, които може би искат да си прегледат учебните материали и да се подготвят за час. Но могат да са от голямо значение. Като например: "Здрасти, Павлина, отсъстваше миналия път, сега по-добре ли си?". Не толкова дълбоки, лични неща.

- Какво още може да допринесе за по-добър климат в класната стая, но и за по-добри резултати на учениците?

- Например да забелязвате дали ученикът проявява специален интерес. В училище веднъж моята учителка ме попита защо не кандидатствам за училищната пиеса. Но аз бях твърде неуверена, бях пълничко дете, страхувах се да изляза на сцената, дали и как ще ми стои костюмът - не исках да го правя. И тогава учителката ми предложи да напиша сценария на пиесата. Така че започнах да пиша и оттогава не съм спирала. Така целият ми живот започна в друга посока. Тя забеляза, тихичко разбра защо бях неуверена и не се опита да промени мнението ми. Просто ми каза: "Ти пишеш добре, опитай с това". Така че понякога е нужно просто осъзнаване, забелязване на малките неща. Ако чуете как възрастни говорят за учителите, които са променили живота им, те обикновено не казват: "Тя беше терапевт, тя прекарваше всеки следобед с мен в парка, говорейки с мен". Те просто споделят, че учителят им е видял нещо в тях или е повярвал в потенциала им, накарал ги е да се почувстват добре дошли в даден час. Мисля, че това е най-важното - просто да слушаме децата.

- Какви са наблюденията ви за българската образователна система? Кои са най-големите й проблеми?

- Вие ги знаете по-добре от мен. Нека първо кажа, че учителите и директорите, които съм срещала тук, са сред най-внимателните и отдадени професионалисти, които познавам. Те наистина искат да знаят повече и повече. Има нужда да се създаде безопасна среда за учителите да говорят един с друг открито и откровено. За да има някакво реално подобрение в обучението, имате нужда от професионални общности, които работят заедно за решаването на проблемите. Не просто индивидуалности, а хора, които да работят заедно, които са отдадени безмилостно да подобряват, оценяват и анализират отново и отново своето преподаване. За да имат възможност да го правят съвместно, трябва да са склонни да пуснат други хора в своята класна стая - да гледат как преподават и да задават въпроси. По някакъв начин учителите трябва да се изложат на показ, да разкрият себе си и своята работа.

- Това е много трудно за нашите учители?

- Да, трудно е, не е лесно за никого. Но мисля, че от културна гледна точка, по мои наблюдения, това е повече от казус тук, за вас. Мисля, че от директорите зависи много да се направят стъпки в тази посока - да се отворят класните стаи, да се отворят вратите на училищата. Знаете ли, хора, които са срамежливи и малко интровертни, като мен, понякога избират преподаването, защото харесват идеята за уединеното  пространство на класна стая - затварят вратата и преподават и вършат наистина добра работа. Те не искат да се крият от нещо, но да бъдат наблюдавани не е най-любимото им нещо. Проблемът е, че по този начин най-добрите практики остават само в няколко класни стаи. И дали учениците ще стигнат до някоя велика идея, донякъде зависи от късмет - една година ще попаднат на добър учител, друга - не, защото това са отделни практики. Образованието не бива да е въпрос на късмет. Идеята е да се разпространяват най-добрите преподавателски практики, да ги тестваме, да дадем шанс на учителите да ги изпробват и да ги разпространят от една в друга класна стая, до много други. Това обаче изисква споделяне на практиката, а не затворени врати.

В днешни дни гледаме по доста по-различен начин на ученето и знанието. Какво значи днес да си интелигентен човек? Различно е усещането какво значи да си умен. Вече опираме повече до връзките ни - светът е свързан. Тази идеята какво означава да умен трябва да проникне в училището повече. Това е трудно във всяка държава, не само тук, да се откажеш от тази автономия на затворените врати.

- Някои наши учители продължават да си искат инструкциите от МОН и не са готови за тази свобода?

- Не е просто въпрос на иновации или свобода, а до ежедневна практика. Например, какви въпроси задавате в класната стая. Всеки учител задава въпроси, но какво е качеството на тези въпроси? Чух за опити за реформа в Чикаго, които са насочени изцяло към домашната работа. Там анализират качеството на домашните задължения на учениците - дали те просто трябва да повтарят наученото, или домашното им изисква критическо и креативно мислене. И се оказва, че чрез подобрение само на качеството на домашната работа, учениците подобряват резултатите си.

- Какво е посланието ви към българските учители?

- Имам послание към учителите и към онези, които създават образователни политики. Към учителите - нито едно училище не е остров, не е само. Сътрудничете си. Ако твърде много ученици при вас отпадат рано, намерете училище или клас със сходен профил на учениците, но с по-малко отпадащи деца. Открийте какво точно правят те. Учителят трябва да се превърне в изследовател на своята собствена практика и на това, което други учители правят - това би било голямото ми послание. И по този начин се борете с неравенството в образованието - кой се справя успешно с учениците, с които вие не се справяте.

А посланието към онези, които създават образователните политики е  - дайте на учителите времето, от което се нуждаят, за да приложат новите идеи. Времето е ресурс, който често не е достатъчно, калкулирайте го като част от овластяването им. И ако дадете на учители да правят нещо голямо и ново, разтоварете ги от част от другите им задължения, недейте просто да продължавате да добавяте нови и нови неща. И накаря, оставете учителите да завършат това, което са започнали. Твърде много реформи са изоставени, твърде много добри идеи са погребани под слоеве от незавършени реформи.