Днес. Стълпотворение на покрива на живота

Седмичният промеждутък между днешния текст за авантюристите и предишния укрепи у мен подозрението, че това не са две части на едно и също писание, а просто две самостоятелни, разположени в различно време и почти в два отделни века. Това ме успокоява – все пак съм тих, но убеден противник на писането на текстове с продължение. И не ме успокоява – темата е твърде просторна и би могло една такава поредица да се точи с месеци. Не знам защо се отказахме от разказа за авантюристите на романтичния порив, на истинските, страстни, подчинените на неспокойния скитнически огън търсачи на приключения, някои от тях отдадени на велики каузи, посветени на научни открития и поставили прекрасни човешки идеи над своите чувства, над благополучие и житейски интерес. Има безчет книги за великите авантюристи, а дори самото изброяване на онези от тях, които лично мен са вдъхновявали и подкрепяли с примера си и с опита си, би отнело немалко от тъй драгоценната вестникарска площ.

Съществува и още една сложност: мнозина от тези авантюристи се срещат и в други списъци. Като световни фигури от различните науки, откриватели на земи и морета, герои от бойните полета на епични конфликти и национални революции, доброволци в хуманитарни катастрофи, откриватели, спасители, рицари на най-благородни каузи. Те са лицето на тази тъй противоречива и възбуждаща порода, подвизавала се във всичките пластове на човечеството.

А ние ще преминем към впечатления и размисли от последните десетилетия – за авантюристите от новата реколта в българския живот.

В тази огромна група, която се устреми нагоре, както рибата от дълбините се устремява към дупката в леда, малцина съзнаваха, че са едни авантюристи и нищо повече. Или поне не го признаваха. Един го стори и всички го запомниха. Още го цитират и днес: "Егати държавата, на която аз съм й вицепремиер!". Издаде четата и бързо го разкараха. Но знаменателното възклицание остана. Би прилегнало на всеки от подобните нему, който би се престрашил да го признае.

По такива саморазобличителни реплики можем да разпознаем онези напористи кандидати за власт и слава, за които това беше най-голямото приключение на живота им. Един искаше да съди СССР за пропуснати ползи, друг възнамеряваше да води народа четиридесет години през пустинята, трети със задна дата убеждаваше света, че сме отговорни за атентата срещу папата. Авантюристите от този тип нямаха идеи, нямаха нито социален, нито национален ангажимент, те имаха само мигновен рефлекс при всяко завъртане на съдбата, вярваха в случайността, в разположението на звездите и в нареждането на картите в колодата.

Не се гнусяха от компромиси с традиционни правила и нравствени забрани и енергично допринесоха за разтурянето на вековната система от обществени ценности. И да са имали някаква самооценка, те я отменяха по пътя си към високото – тя не би ги насърчила в неоправданите им от нищо планове. Впрочем изкачването бе твърде обременително за тях, както и безсмислено губене на време – използваха всякакъв вид транспорт, предназначен за други пътници. Разказвал съм тук алегория за мравката, която се бе изкачила на покрива на шестнайсететажен блок, като се бе защипала за крачола на нищо неподозиращ гражданин. Така се бе възползвала и от... асансьора. ("Пътник в ръкава", 2007 г.)

Вече никой не си въобразява, че мъже и жени от покрива на властта се смущават от съмнителната си грамотност, от компрометираните си лични качества. Можеш да не знаеш столиците на велики държави, може дипломата ти за висше образование да е засекретена като кода на ядрено куфарче, може да си се появил в правителството на автостоп или по време на тежко парти. Това не е препятствие да се озовеш на покрива на живота.

Ярките примери са най-вече във външната политика. Повечето министри от последните десетилетия са силно запомнящи се авантюристи. Особено изразено е това при дамите – техният авантюризъм се състои в пълната липса на самопреценка и в силно развитата им, почти фанатична вяра, че са годни за всичко, за което не са годни. Предишни представителки и кандидатки в Европейската комисия (т.е. еврокомисарки и кандидатки за такива) олицетворяват пред света шокиращите ни постижения в бранша*.

Така е, защото авантюрата им е в избора да се занимават с нещо, за което нито са родени, нито са изучени. Като виц се разказваше някога как след девети септември шеф на културата в П. станал един шивач. И вече не беше виц, когато след десети ноември културата в Р. я дадоха на... зъботехник. Мир на праха му, приятел ми беше, но съсипа всичко. Остава неудобният въпрос кой издига такива авантюристи. Ами... други авантюристи, авантюристите над тях.

Авантюристът е човек повърхностен – лесно е да го залъжеш, да го убедиш, да го притиснеш или съблазниш. Такива свирчовци са ни управлявали, управляват ни и днес. Изглежда странно, но точно авантюристите, които по своята природа обикновено са лекокрили и артистични птички, най-лесно се обвързват с железни интереси на капитал, на олигархични кръгове и чужди сили и им служат усърдно. Това е, защото именно службата им на такива сили най-често е средство за оставане във властта, където те са дошли необяснимо и без видима причина. Те се отдават на тази служба много по-ревностно и показно от другите мъже и жени във властта, дошли с легитимната подкрепа на партии, на обществени слоеве и на идеологически течения. Характерно е стъписващото им убеждение, че не са отговорни за нищо. И че няма да бъдат.

Макар отдавна да сме привикнали с присъствието им по върховете на българския живот, избягвах тази тема – не на последно място, и поради нейната необятност. Но появи се причината, която никой не може да прескочи: съдбоносният гаф на група авантюристи от властта при подписването на договор с Македония. Негодни, недоучени и страхливи, те парафираха текст под диктовка и така предадоха делото (не интересите – делото!) на хиляди български мъченици и страдалци, на заключеници от Диарбекир и Голи оток, на четници и воеводи, на войници, подофицери и офицери от четири войни, на даскали и свещеници, на героите от тунела под Отоманската банка и от стръмнините на Ножот, на жертвите от отбългаряването, на родовете, разкъсани от вековна раздяла. Едно дело, отстоявано и укрепвано със знанието, със силите, с идеите и личните жертви, с безсънното служение на учени, на писатели, журналисти, дело на Яворов, на Талев, беше зачертано нехайно, за паница леща. Тази авантюра просто продължава онази на Георги Димитров, която ни се припомня вече седемдесет години. И тя, подписана на коляно, също ще остане дълбок пробив в българското дело.

Затова бяха и тези бележки за авантюристите по нашите земи, за лесния им, необясним достъп до върховете на държавата. Дано това ни помогне да осъзнаем какво причиняваме на този народ, като го допускаме. Но някои непоправими неща вече сме си ги причинили. Преобърна се разбирането за самия авантюризъм на обикновените българи.

Някога разпространеният образ на авантюрист бе човек, който се отправя по света, в неизвестностите, в изпитанията на различния живот.

Днес авантюристите сме ние, които оставаме да го живеем тук...

–––––––––––––––––––

*Тук му е мястото да се възползваме от хитрината на "Уикипедия": тази статия е още мъниче, най-добре вземете сами да си я доизработите. Примери и впечатления ще имате повече и от автора.