facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Диоптрите от вчера

3029
Pixabay
Онези очила изчезнаха от погледа ни още след смъртта на мама и никога повече не се откриха.

Разтворих новата книга на Христо Добротинов. Някога имах навик да чета разказите и повестите в обратен ред - почвах от края, от последното заглавие. Внушил съм си, че писателите и поетите завършват сборниците си с най-силното, често и с най-любимото свое четиво. После установих, че съм идеализирал събратята си и че няма смисъл да си следвам заблужденията. И сега понечих да отворя на последния текст, но дисциплинирано обърнах отпред. Това беше ход с последствия: още първият разказ ме откъсна от действителността и ме запрати в онзи изгубен свят, който можем да открием само в навеки отлетялото време.

Христо Добротинов днес е от онези майстори на „добрата стара” проза, които никога не са били мнозинство. Този израз в наши дни е почти абсурден, защото не осъзнаваме, че добра и стара е прозата на миналото, но и на бъдещето. Утре тази проза ще продължи да радва читателя, както го е радвала и през миналия век. (Раждат се около нас такива разказвачи, макар за днешната литературна оптика те да изглеждат невидими.) Има нещо почти свръхестествено в тази проза: „влизаш” в разказа, а после излизаш на кръстопът...

Един мъж трябвало да присъства, когато в старото гробище разкопават гроба на дядо му. Между тленни останки и останки от погребение отпреди осемдесет години се открили и едни старомодни очила. Героят на разказа, роден доста след това отдавнашно погребение, прибира очилата и се надява през тях да види онова, което неговият предходник е гледал някога. Не очаквайте, че ще ви предавам тук какво се е случило. (Има го в разказа „Очилата” от сборника „В търсене на холивудския прислужник”.) Накратко - излязох и аз на кръстопътя. Кръстопътя на спомена.

Когато татко ми почина, майка ми забравила да му сложи очилата в джоба. Притесняваше се и се упрекваше, известно време бе дори неутешима. Но след смъртта му тя беше неутешима за всичко, така че точно тази скръб - за очилата, не изпъкваше много. Те стояха на нощното шкафче, където и бяха забравени от нея. Чувах я да разсъждава, че Там, където всичко трябва да е съвършено, едва ли някой страда от късогледство и тогава на татко няма да са му потребни очила. Сигурно не можеше да си прости грешката и така бореше угризенията. Аз - наопаки, трудно си го представях без тях дори Оттатък. Беше счетоводител и над цифрите рано-рано бе похабил някакви диоптри от зрението си. Впрочем вкъщи всички носеха очила - без мене. Не се замислях върху това, нямах представа какво е човек да ги изгуби дори за часове. Майка ми знаеше, навярно заради това и страдаше.

После тя започна да ги носи. Обясни ми, че счупила своите. Според мен не беше толкова просто. Подозирам, че искаше да види живота, какъвто го бе виждал той, такъв, какъвто го е възприемал, когато я бе упътвал, предпазвал или гълчал. Бяха го гледали през различни очила и той го бе виждал по-добре. Липсваше й този негов поглед, тя му се бе доверявала, уповавала и покорявала и сега вероятно се надяваше през неговите стъкълца да се вглежда по-резултатно, да различава по-ясно лица и премеждия и да се справя сама със съдбата, която й го бе взела. Или пък не бе тъй наивна, знаеше, че в старостта всичко е окончателно, защото веднъж ми каза: „Чудна работа, с тези очила татко ти ми вдяваше иглата, а аз и с тях не мога.” Не можеше, но с тях тя доживя дните си и, разбира се, никой от нас не свари да ги сложи в ковчега й за онзи свят. Остава да вярваме също като нея, че от небето нашите мъртви ни гледат „с невъоръжено око” и виждат достатъчно, за да ни състрадават или упрекват.

Онези очила изчезнаха от погледа ни още след смъртта на мама и никога повече не се откриха. Къщата в Беглеж, където бе намерила приют в последните години, е разграбена от циганите, изнесени са мебелите, портретите, книгите дори. Празна е, като преметена. Няма очила. Сигурно е имало смисъл да ги запазим, след като не сме ги изпратили с нея. Мами това, привлича - да погледнем света, да погледнем себе си с очилата на своите родители. И да открием какво те са виждали в нас през тях, каква вяра или разочарование сме им донесли в техните тихи старини. Сега ми се струва, че не са безвъзвратно изгубени тези очила, че непременно ще изскочат отнякъде, стига човек да ги помни и очаква. Дори от някоя хубава книга, както този път.

Нали това всъщност е едно от безбройните значения на книгата - чифт очила, през които можеш да надникнеш в живота си, да прозреш в бъдещето, но и в миналото, да осветиш и да огледаш скъпите изгубени места, лица и гробове. Даже ако си човек като мен, който и до днес чете без очила и обича да се хвали с това. Някакви диоптри в добавка винаги са полезни - дори ако ще гледаме в себе си...

 

Още

Магистралните потоци в съзнанието на Борисов
Казахме на младите: Няма смисъл да се осигурявате
Има ли лекари убийци
×