- Новият ви албум InFusion не е първият, върху който работите заедно с Иван Шопов. Но този път, за разлика от предишния ви проект "Балканsky", са замесени и чужденци.
- Да, това придава на проекта един по-интернационален устрем. Гости в албума са Ерик Трюфа от Франция (тромпет), Гжех Пьотровски от Полша (саксофон), Мино Синелу от Ню Йорк (перкусии), Рут Майер от Норвегия (вокали), Мерлин Еторе от Канада (перкусии), Аса Карсън от Англия (програминг). Българското участие е на пианиста Димитър Бодуров, Иван Андреев - барабани, и групи "Авигея".
Името InFusion, вливане, дойде от звученето на албума - музиката все едно, че се лее. Той не е толкова изграден на базата на контрасти, както беше да речем "Оренда" на "Балканsky". По време на нашето последно турне в Щатите Иван успя да се срещне с Ричард Дивайн, един от саунд дизайнерите на нашето време, и той му донесе едно куфарче. Наглед обикновено куфарче, но съдържащо електронни и аналогови съвременни ефекти. Албумът е направен с помощта на тези инструменти, в студиото на Иван Шопов. Аз имам шанса да мина на "обучение" при него по отношение на съвременната електронна музика.
- Изисква ли смелост прекосяването на жанровите ограничения? Още като студент ставате известен с джаз-изпълнения на кавал, а оттогава сте преминали още много стилови граници - някак делово и с лекота, гледано отвън. Всъщност така ли е?
- Учих в едно от най-консервативните училища за българска народна музика - Котел. Там ни обучават пет години да станем готови изпълнители, с тенденция към композиране - но в строго определени рамки, с отчитане на стиловите разлики между нашите регионални фолклорни области. Но ние, родените през 60-те години, бяхме ученици през 70-те, та нашите любими музиканти бяха "Дийп Пърпъл", "Лед Цепелин", "Пинк Флойд". С "Тухла в стената" си правехме дискотеките. Щем не щем, бяхме повлияние от тази музика и много от нашите музиканти, които свиреха на тамбура, бяха и китаристи. А ние, духачите, свирухме около тях. И на купоните, на всички онези ученически празници, не свирехме задължителната учебна програма, а хард рок парчета. Свирили сме и "Дийп Пърпъл" с кавал. По-късно в Академията в Пловдив срещнах доста извисени музиканти с джаз профил, с класически, бяхме в един учебен поток и там започнаха вече моите смесвания - фолклор с джаз, с класическа европейска музика, заедно с Пловдивската филхармония. И до ден-днешен кръстосвам едно с друго.
- Неотдавна премина поредното издание на джазфестивала "Жълтите павета", който организирате ежегодно с помощта на Столична община. А ето тук, в националното радио, сте музикален директор. Изглежда, сте един от малкото творци, които безпроблемно мелят брашно с институциите...
- Философски приемам институциите и връзката ми с тях като хоби. Преди събирах филателни марки, сега събирам негативи. Да, разбира се, получавам повече негативи от тази работа, но пък има много свестни хора. Мисля, че нашето развитие като творци не дължим единствено на себе си, а и на нашите съвременници - на всички, които ни харесват, ни помагат и ни дават рамо. Успехът не се състои в боеве и надмощия, а в диалог. И прогресът идва тогава, когато намериш обща линия, общ път. Аз съм екипен музикант, групар, както още се нарича. Още от деца ни възпитаваха в това да свирим заедно - в камерна група, в оркестър. Музикантът трябва да се адаптира бързо, да намира пулса на тази общност, в която се намира, и своето място - така, че да даде пространство и на другите, и да работи хармонично с всички около себе си.
- Липсва ли ни като общество това качество, да бъдем екипни играчи?
- Разбира се. Защото не всички са учили в моето консервативно училище. Екипната работа се учи. Всичко е въпрос на възпитание. Казват - някой бил невъзпитан. Не, той е възпитан по този начин. Може би има добро и лошо възпитание, но няма човек без възпитание. Всеки от нас е продукт на възпитанието, което е получил.
- Като човек, който е страшно надълбоко във фолклора, как гледате на пошлите му употреби, на патриотарските изпълнения?
- Използването на фолклора за политически цели, за целите на национализма - това не е за първи път. И ако се обърнем към историята, можем да забележим такива тенденции: кога са се проявявали те и какво е последвало, като анонс на нещо доста неприятно за човечеството. Фолклорът се използва като инструмент за манипулация на патриотични, родолюбиви и всякакви локални усещания. А все пак огнището може да бъде планетарно, а не само семейно. Вече сме XXI век, имаме интернет, пътуваме свободно, всеки избира това, което го кара да се почувства щастлив. Но някои се чувстват по-уютно организирани в организации. Други пък са притеснени от това и предпочитат уединението.
- Има го и елементът на духовна емиграция.
- При всички случаи. Какво да направи гений, който не е разбран приживе? Да си развива душата, докато си отиде от този свят, пък който го открие впоследствие - открие.
- Трудно ли е за един творец да бъде и администратор?
- Имам прекрасен екип. Всеки е специалист в своята област, обичаме се, харесваме се. Но не е лесно, когато се грижиш за други най-добронамерено, те да те смятат за опозиция и техен враг. Човекът, работещ в институции, се разглезва. Вижте, аз съм музикант от дете. И мога да споделя, че музиканти, на които мечтата им е била да работят в тази държавна институция, да свирят, реализирайки мечтата си тук, изведнъж, за броени месеци, от мечтатели тези хора се превръщат в канцеларски музиканти. Те променят манталитета си по невидими пътища, понякога и организирани от външни интереси. Забравят къде се намират, забравят своята мечта, забравят лоялността към институцията, че общите проблеми са и техни проблеми. Че не е важно да спасяват само собствената си кожа, само своята канцелария, защото като тях има и други, които страдат.
- Предполагам, че тези ваши коментари са провокирани от неотдавнашните протести за заплатите в музикалните състави на радиото.
- Ние сме бюджетна институция и независимо от усилията, които полагаме, нашият бюджет е зависим от парламента. Нашата специфика е съхраняване на нашата музикална памет, звукозаписи и малко концертна дейност. Музикантите ни са едни от най-добрите професионалисти и България се гордее с тях. Но може би залисани в музиката, забравяме за морала. Аз съм се разочаровал от доста музиканти в своя живот, които са ми били образец за подражание. И когато съм се сблъскал човешки с тях, съм се чудил - как Господ дава такъв талант на един човек, а той не го е пазил, не го е хармонизирал с човещината?
В България забелязвам една тенденция у част от населението - много мои съвременници обичат да се държат като сърдити чорбаджии. Дори всичко да му е наред, неговата поза е на сърдит, на недоволстващ. Хейтър, както е модерно сега да се нарича. И тази тенденция се засилва. Но аз се радвам на младото поколение, че не страда от такъв негативизъм. Анализирайки тези проявления в интернет-пространството, забелязвам, че те са характерни предимно за моето поколение и за по-възрастните. Може би тия, които сме вдъхнали въздуха на Вълко Червенков и на Тодор Живков, сме по-големи хейтъри от младите хора, родени и живели в новите условия.
