facebook
twitter

Наблюдател

„Да ходиш по вода“, или да превърнеш борбата с държавата в изкуство

Бизнес моделът, по който Кристо и Жан-Клод финансират произведенията си, се изучава дори в Харвард
1007
EPA/BGNES
Кристо гледа "Плаващите кейове", проект, финансиран изцяло от него и покойната му съпруга Жан-Клод.

„Да ходиш по вода“ проследява процеса на подготовка и изработка на грандиозния проект на Христо Явашев – Кристо – „Плаващите кейове“, който той осъществява с племенника си и дългогодишен помощник Владимир Явашев. Световната премиера на филма бе миналото лято, а преди няколко дни бе представен и пред българска публика на тазгодишния "София филм фест". Филмът се фокусира върху личността на Кристо, но той разкрива и много детайли от процеса на работата му. Горещо препоръчвам да видите филма и затова в следващите редове няма да го преразказвам. Целта ми е по-скоро да добавя контекст към него, който да ви бъде полезен, като разгледам философията на Кристо, която винаги се е основавала на един идеал – свободата.

Кой плаща?

Кристо и наскоро починалата му половинка и дългогодишен творчески партньор – Жан-Клод, са известни с грандиозните си проекти, които понякога струват десетки милиони долари. Двамата обаче са популярни не само като творци, но и като предприемачи. Техният бизнес модел е уникален за културните среди и им позволява да са независими и свободни в изборите, които правят като творци. Двамата разделят изпълнението на проектите си на „софтуер“ и „хардуер“ части. В „софтуер“ частта проектите не са нищо повече от скици, които обаче творците продават, за да финансират осъществяването им…

„Плащаме със собствените си пари. Финансираме ги чрез продажбата на подготвителните ни творби. Всичко това е базирано на идеята за свободата. Всичко в този проект е посветено на естетиката – дори финансите. Няма засегнати интереси, когато финансираме по този начин… така проектът остава чист и демонстрираме уникалното му присъствие. По този начин няма никакво оправдание да се прокарват морални мотиви, както по принцип се случва с публичното изкуство. Проектът е изцяло плод на поетично вдъхновение“, казва Кристо.

Така например „Плаващите кейове“ е изцяло финансиран от тях двамата. Те покриват всички разходи дори по грандиозния си проект „Чадърите“, който им струва главозамайващите $26 млн. Това е двоен проект, който включва поставянето на над 3000 чадъра от алуминий и фабрични материали в Калифорния и Япония по едно и също време.

Двамата реализират проектите си с печалби само от подготвителните рисунки и скици на Кристо за проектите му, както и по-ранни негови творби от 50-те и 60-те. Те отказват да приемат грантове и спонсорство от какъвто и да било вид. Също така заплащат на абсолютно всеки, който работи по проектите им, и категорично отказват да наемат доброволци. Кристо и Жан-Клод също така действат като свои собствени артдилъри, продавайки творбите на колекционери, музеи, галерии и други дилъри.

„Единственият начин да работиш в пълна свобода е да платиш за нея. Когато приемеш външни пари, някой иска да ти каже какво да правиш“, обяснява философията им Жан-Клод. Кристо допълва, че заради това двойката работи и с банки – защото колекционерите и музеите са „ужасно бавни плащачи“.

Двамата често биват критикувани, че творбите им са прекалено скъпи, но Кристо и Жан-Клод знаят цената на труда си и го продават успешно. След като бяга от комунистическия режим в България, в периода 1956 – 1964 г. Кристо мие коли по гаражите и чинии по ресторантите. През 1958 г. цената на творбите на Кристо варирала между $40-100 на парче. Започва работа като уличен карикатурист и рисува портрети, което определено не му е любимото занимание, но го прави, за да оцелее. Портретите вървели на цени между $ 200-300. С Жан-Клод казват, че били щастливи с подобни цени, защото наемът им в Париж бил $70 на месец.

Двамата всъщност се запознават, след като Кристо прави портрет на майката на Жан-Клод. Жан-Клод се заема със задачата да движи финансите. Той я описва като много по-практичен и реалистичен човек от него, който умее да изгражда контакти. „Тя вижда и големите възможности, и много малките детайли“, казва за нея Кристо. В книгата „Естетиката на организацията“, където разглеждат бизнес модела им, авторите пишат: „Чрез превръщането на работата си в частен бизнес Кристо и Жан-Клод парадоксално избягват комерсиализацията й.“

Запитан дали времето, прекарано в България по време на комунизма, е довело до тази жажда за свобода, той отговаря: „Марксисткото ми образование очевидно ми помогна да използвам ресурсите на капитализма за моите собствени цели. То обаче ме направи и противник на всякакви послания в изкуството – политически, религиозни, комерсиални – всички те са пропаганда. Нашите проекти са много по-смислени от каквото и да било илюстративно изкуство.“

Интересен e и начинът, по който двамата осъществяват бизнес модела си – той е показан нагледно във филма „Да ходиш по вода“. В него италиански колекционер изразява интерес към една от около 40-те творби, които Кристо е създал по време на „софтуер“ частта на проекта. Той обаче открива, че цената й се е покачила главоломно само за няколко дни, като най-евтината (и изключително малка като размер) от творбите се продава за $250 000. Във филма Владимир Явашев обяснява, че една от картините е струвала $1.6 млн. миналата седмица, докато сега вече е $2.2 млн. Така Кристо предлага само ограничен брой творби и сам решава на каква цена ще ги предложи. С този бизнес модел, който дори Харвард изследва, Кристо напълно подчинява пазара.

Преговори

Във филма загатват и за друга характерна за творчеството на Кристо и Жан-Клод черта – борбата с държавата и нейните институции. Техните проекти винаги са мащабни и изискват употребата на публично пространство, което на свой ред изисква разрешение от страна на властите. Всъщност реализацията на проекта „Плаващите кейове“ отнема 45 години, тъй като на Кристо и Жан-Клод им отказват от няколко локации преди това. Първият опит на двойката да осъществи проекта е още през далечната 1970 г. Тогава те така и не получават разрешение да реализират проекта от властите в Буенос Айрес.

„Ако си запознат с процеса по искане на разрешително, където и да било в света, знаеш, че всички бюрократи търсят прецедентите. Ако си архитект и искаш да построиш мост, те се консултират в архивите си и търсят да видят как се е случило последния път. Но за нашите проекти – за тях няма прецеденти, няма никакви архивни данни“, обяснява Кристо в едно свое интервю.

Във филма още се вижда, че проблемите не свършват дори когато проектът е завършен. След като „Плаващите кейове“ биват отворени за всички, броят на посетителите многократно надвишава предвидения от Явашеви интерес. Въпреки че им е било обещано достъпът до кейовете да бъде контролиран и ограничаван, местните власти допускат все повече и повече хора, къде от нехайство и лоша организация, къде от алчност, за да спечелят повече пари. Явашеви обаче имат сериозни притеснения за инсталацията и заплашват властите, че ще затворят проекта преждевременно, ако не се стигне до някакъв консенсус. В крайна сметка двете страни постигат споразумение и ограничават потока на посетителите. Случаят обаче е показателен, че единствено самият творец може да е истински загрижен за изкуството си – държавата в повечето случаи си гледа интереса.

Този мотив се повтаря в подготвителната фаза на почти всички техни проекти. През 1972 г. двойката се подготвя да осъществи проекта си "Бягащата ограда". Става въпрос за ограда, която пресича километри пейзаж в Калифорния и завършва в океана. Оградата е висока 5.5 м и дълга 40 км, изработена от фабрични материали и закрепена от стоманени лостове и кабели. Планът е да мине през имота на 59 собственици на ранчо, чието съгласие Кристо и Жан-Клод взимат по-лесно, отколкото това на властите. Работата по проекта започва едва през 1976 г. след няколко години битка с бюрокрацията, а двамата дори се налага да изплатят $ 60 000 глоба, тъй като им липсвал някакъв документ.

Друг голям техен проект – Pont Neuf, представлява опаковането на най-стария едноименен мост в Париж. Проектът им коства 9 години преговори с тогавашния кмет на Париж Жак Ширак – процес, който Кристо нарича „война“. В крайна сметка обаче двойката развива близка връзка със съветника по култура на града, който просто пъхнал разрешителното в голяма купчина документи, която чакала подписа на кмета. Така те получили разрешение.

Когато се борят да опаковат Райхстага в Берлин, Кристо и Жан-Клод също срещат остро противопоставяне от страна на тогавашния канцлер Хелмут Кол и членове на неговата партия. Депутатите, които били „против“, се опасявали, че проектът може да бъде възприет като сатирична атака срещу националния монумент. Защитниците на проекта контрирали, че това би било символ на една нова обединена Германия, и то без това да й струва и стотинка.

Кол нарочно подлага проекта на „отворен вот“ в парламента, на който всеки депутат е призован поименно да даде своя глас. За да наберат преднина, артистите обикалят страната и говорят с местните, чиято подкрепа впоследствие притиска 79 от представителите на консервативната партия на Кол да одобрят проекта. През 1986 г. е проведена и мащабна лобистка кампания от берлинския търговец на недвижими имоти Роланд Спекър, който успява да събере 70 000 подписа от берлинчани, които искали проектът да стане реалност.

През 1993 г. екипът на артиста също лично посещава 180 членове на Бундестага, за да се подготви за финалния вот, а Кристо и Жан-Клод пишат писма до всеки един от 662-мата членове на парламента. На 25 февруари 1995 след 70-минутен дебат Бундестагът все пак разрешава проектът да бъде започнат. Финалният вот бил излъчен на живо и завършил с 292 вота „за“ и 223 „против“. В договора била предвидена глоба от 10 000 германски марки за всеки допълнителен ден, с който проектът е удължен.

Друг изстрадал проект на двойката е „Портите“ в Сентръл парк, Ню Йорк. Цялото име на проекта е всъщност „Портите 1979-2005“, защото толкова е времето, което минава между първото им предложение и разрешението, което получават. Те всъщност получават възможността да развият проекта само защото широкоскроеният бизнесмен Майкъл Блумбърг встъпва като кмет на Ню Йорк и подкрепя идеята.

Всички тези битки обаче съвсем не обезкуражават Кристо и Жан-Клод – напротив, те ги приемат като ключова част от „софтуер“ частта на проекта. Като артисти те виждат смисъл в това да се борят срещу фригидността на системата, за да успеят да създадат малко красота и радост. Кристо е изразявал мнение, че това усилие само подчертава величието на творбата. „Процесът по взимане на разрешение създава идентичността на работата… създава динамиката, силата, идентичността. Процесът понякога прави работата по-важна, много по-важна, отколкото сме си представяли“, казва той.

И макар тази борба да се превръща в определяща за творбите им, за някои от тях е пагубна. Жан-Клод и Кристо не успяват да осъществят десетки проекти точно заради липса на разбирателство от страна на властите. Въпреки това те не се отказват, като Жан-Клод помага на Кристо до смъртта си, а самият Кристо все още твори на преклонната възраст от 84 години. Тяхното творчество е пример за това, че с правилното отношение изкуството и свободният пазар са далеч по-съвместими от изкуството и държавата.

Все още няма коментари

Още

Президентът се удари челно в съдебния бетон
Европа на егоизма
ЕНП ще се бори за обединение на проевропейските сили

20.05.2019

Людмил Илиев

219

Влез или се регистрирай за да коментираш

×