Медия без
политическа реклама

ОБРАТНИ РАЗПИСКИ

Борбеничковци

Преди известно време присъствах на среща в чужбина, посветена на свободата на словото  т. н. Изказваха се разни хора - журналисти, писатели, университетски преподаватели, дипломати. Слушах с умерено внимание, докато дойде време да вземе думата млад, но напорист господин, направил висока кариера в една неправителствена организация. При него вниманието ми се увеличи, защото той бе по-емоционален от другите. Господинът произнесе няколко патетични фрази за свободата, за демокрацията, за ценностите и за нашия общ дълг, а след това сподели как веднъж се здрависал и си приказвал със самата Анна Политковска*. Какво му рекла тя, и какво й рекъл той - примерно "Добър ден, сега ли ще говорите?" - той. Пък тя в ответ: "Не сега, след десет минути".

След като ни съобщи това, помълча малко и обходи с очи аудиторията, съставена главно от разсеяни представители на двайсетина европейски страни, очакващи възпитано кафе паузата. Очевидно недоволен от ефекта, който е предизвикал, с добре школуван ораторски апломб той натърти:

 

- Аз говорих с нея така, както сега говоря с вас! 

 

И пак замълча, широко отворил очи. Почудих се какво очаква от нас - да паднем ничком и навирим някои свои части към обратната на Мека посока? Да се втурнем да му стискаме ръката и тупаме по рамото? Да го изберем за началник на правозащитието в цялата вселена? Както и да е, не сторихме нищо, а той, усетил, че антрактът демобилизира възторга, претупа речта. Самият господин, повтарям, сравнително млад, образован и обтекаем като TGV-експрес между селища с много администрация, създаваше впечатление на отличник по благородни инициативи. Който обаче за нищо на света не би жертвал обяда си заради гладуващите в Лесото или - примерно, за да зашлеви Руслан Кадиров.

Сетих се за него, щото му мярнах името в една от многобройните декларации и реакции по повод убийството на журналистката от Русе Виктория Маринова. Още в първия-втория ден след убийството всички видяхме огромната реакция на света по този печален повод. Няма да преразказвам формулировките, всички ги знаем. Реактивността на отклика обаче, свързана с акцентите - "убита ЖУРНАЛИСТКА", "убита заради работата си", "убита заради разкритията си", "мафията задуши още един смел глас" и прочее, нещо ми напомни. Напомни ми как и истината да защитаваш, школувани в софистицираната манипулация гласове

 

могат да те оставят безгласен

 

Като подкарат световното TGV в която си щат посока. Те не знаят какво возят, но - смея да кажа, то не ги и интересува толкова, ако не отговаря на дестинационните им устремления. Показател за това е как бързо световната медийна конюнктура изгуби интерес към случая "Маринова", когато се разбра, че убиецът и изнасилвачът не е пратен от мафията да заглуши гласа на изобличението, а е неграмотен дегенарат, от малцинствата, при това - "с полов нагон"...Чуха се дори гласове - вече вътрешни, които направиха връзка между неподписването на Истанбулската конвенция от страната ни и въпросния грозен случай в Русе. (Сякаш друсаният турски циганин торбаш ляга и става с европейските конвенции и по тях си форматира нагоните.)

И понеже стана дума за влак, ми се ще да цитирам един голям враг на съветската система, който не може да бъде упрекнат в липса на съчувствие към онеправданите, но който - по странен начин, чувства и скептицизъм към шумните "правозащитници", градящи с активността си какво ли не. Понякога - просто кариера. Ето какво  

 

разказва поетът Йосиф Бродски пред Лев Лосев

 

за далечната 1964 година, когато е осъден за "тунеядство" на пет години принудителен труд в отдалечена местност. От затвора "Кръстовете" той бил изпратен в затворнически вагон до Архангелск. Тъкмо във влака Бродски срещнал човек, който по някакъв начин определил отношението му към прекалено активните правозащитници по-сетне:

"Това беше... един ад на колела: Фьодор Михайлович Достоевски или Данте. На тоалетна не ви пущат, хората от горните нарове пикаят надолу, всичко тече върху вас. Не може да се диша. А публиката е главно от бандити. Хора вече не с първа присъда, не с втора, не с трета, а шестнайсета, да речем. И ето в такъв вагон седи срещу мене руски старик<...> мазолести ръце, брада. <...> Той в колхоза цапнал някакъв нещастен чувал със зърно и го осъдили на шест години. Пък вече е възрастен. И е напълно ясно, че или по етапа, или в затвора ще умре. И че никога няма да устиска до освобождението си. И ни един интелигентен човек - нито в Русия, нито на Запад - няма да се изправи в негова защита. Никога! Просто защото никой и никога няма да узнае за него!...За този нещастен старик никой не би промълвил и дума - нито Би-би-си, нито „Гласът на Америка“. Никой! <...> Всички тия млади хора – аз бих ги нарекъл „борбеничковци“ – те знаят какво правят и защо. Може би наистина биха се радвали на някакви промени. А може би - за да мислят за себе си в по-хубав план. Защото винаги са имали някаква аудитория... А тоя старец аудитория няма. Може би има бабичка там, синове... Но бабичката и синовете никога няма да му кажат: "Ти благородно постъпи, като открадна чувал със зърно, че нямаше какво да ядем". И когато видиш това, цялата тая правозащитна лирика почва да ти се струва нещо по-различно."

-----

*Анна Политковска, руска журналистка и правозащитничка, работила особено активно в Чечения, убита през 2006 г в Москва.