След началото на демократичните промени в българската външна политика настъпи хаос. Ориентири нямаше, сигурно беше единствено, че кумирите, на които трябва да се кланяме, са се отместили от Изток на Запад. Така предопределяше новата геополитическа матрица, в която страната се озова в началото на 90-те години на миналия век. Как трябваше да гледаме на останалия свят – Балканите, Източна Европа, постсъветското пространство, Азия, Африка и Южна Америка, стана съвсем неясно. Липсваше каквато и да било избистрена представа за национален интерес отвъд мъглявите очертания на евроатлантизма, който се тълкуваше като сляпа преданост към новите ни западни покровители. А техният интерес беше да се оттеглим в своето малко кътче от Балканите, докато те преразпределят света.
Така хоризонтът на българската външна политика, който преди - поради императивите на Студената война и идеологията на „пролетарския интернационализъм“, беше доста широк, започна бързо и рязко да се свива. За това спомогнаха и поредицата некомпетентни „реформатори“, оглавили външното ни министерство и разклатили дипломатическата служба със своите
организационни и кадрови експерименти
Да не забравяме и партийните централи, които свикнаха да вземат оперативни външнополитически решения в интерес на неясни сили и да ги налагат на институциите – практика, която напълно обезсмисля всякакви напъни за последователна и дългосрочна външна политика.
Негативните последици от тези промени са многобройни, но сред най-съществените е отстъплението от райони, където българската дипломатическа служба имаше установено и трайно присъствие, градено с десетилетия. Това се отнася с особена сила за арабския свят, който днес попада в може би най-важния от геополитическа гледна точка район в света (със сигурност най-турбулентния и фокусиращ в най-голяма степен вниманието на международната общност).
В епохата на народната република България установи дипломатически отношения с почти всички арабски държави (с изключение на Саудитска Арабия), както и тясно (и ползотворно от икономическа гледна точка) сътрудничество с много от тях в области като промишлеността, строителството, селското стопанство, образованието и др. Така
изградените връзки до голяма степен се разпаднаха
в края на миналия век (за да не си посипваме главите с пепел, това се случи не само заради промените у нас, но и поради растящата нестабилност в арабския свят).
Възстановяването на търговско-икономическото сътрудничество с арабските държави често се е прокламирало като приоритет от различни правителства и политици по време на прехода, без да се стигне до някакви особени практически резултати. Бавни (и понякога противоречиви) стъпки в тази посока започнаха да се правят през последните десетина години. През 2010 г. външното министерство завърши т.нар. Стратегически преглед на дипломатическата служба. В документа правилно беше констатирано, че трябва да се приоритизира развиването на двустранните отношения с държавите от Южен Кавказ, Каспийския басейн, Северна Африка и Близкия изток. Причината е, че тези региони предоставят потенциални възможности на България да балансира своя външнотърговски обмен, който и досега се отличава със силна структурна зависимост от Русия (заради енергоносителите) и от развитите индустриални страни в ЕС (заради високотехнологичната продукция).
По това време се заговори за „икономизиране на външната политика“, както тогавашният външен министър Николай Младенов се опитваше да рекламира практическия курс на своята дипломация. Най-важната задача на МВнР е да работи за икономическото и финансовото развитие на страната, твърдеше Младенов. И избра като свой фокус именно арабските държави. Нелошо като идея, но практическата реализация куцаше, както се видя от
гръмовния провал на бизнес форума в Катар
през 2012 г., организиран от неговото министерство, на който не се появи и един представител на местния бизнес. Вината отнесе икономическият министър Трайчо Трайков, който се озова в конфузната ситуация да презентира на английски родната икономика в Доха пред български предприемачи, придружаващи правителствената делегация.
Пълен крах претърпя и друга „икономическа“ инициатива на Младенов – откриването на генерално консулство в Ербил – центъра на автономния иракски район Кюрдистан. Областта привлече вниманието на първия кабинет "Борисов" с бурния си икономически възход след установяването й през 2005 г. Младенов обещаваше, че ще проправи пътя за трайно присъствие на българския бизнес в района, и за тази цел предвиждаше откриването на консулство в главния му град. Инициативата беше подета и от кабинета „Орешарски“, който прие решение и задели средства. Неясно защо обаче вместо консулство беше създадена само търговско-икономическа служба. Дали постигна резултати, не се разбра. В средата на юни 2018 г. обаче стана ясно, че настоящият икономически министър Емил Караниколов е отзовал шефа й Димитър Угринов заради изтичането на 4-годишния му мандат и пенсионната му възраст, както и заради високите разходи за издръжката на службата. Остава неясно дали икономическото представителство ще бъде запазено или закрито.
Консулство категорично няма да има,
тъй като външното министерство смята, че откриването му би влошило сериозно отношенията ни с централната власт в Багдад, която е в тежък конфликт с кюрдската автономия.
Но, хайде, този неуспех можем да го отдадем на променящата се военно-политическа обстановка, която отреди кратък просперитет на Иракски Кюрдистан, но достатъчно дълъг, за да заблуди половината свят, че е удачно да се инвестира в областта. Проблемът беше, че обявеният курс към „икономизация“ се оказа фалшив. Първото правителство на Бойко Борисов се намеси пряко в най-сериозния конфликт в арабския свят – сирийската гражданска война, като
даде поле за изява у нас на противниците на режима в Дамаск
Опозицията проведе поне две срещи на българска територия, една от които беше огласена като „историческа“ от външното министерство. Направо е трудно да се опише какви тежки последици можеше да има такова явно взимане на страна във война, в която пряко или косвено беше въвлечен целият Близък изток.
Поради една или друга причина в следващите години Борисов и неговите министри се пазеха от подобни прояви. Може би затова българската дипломация отбелязва известен напредък в отношенията с арабските държави. През април т.г. страната ни откри свое посолство в Обединените арабски емирства. Дотогава имахме само генерално консулство в Дубай. Наскоро правителството прие решение и отпусна 1.6 млн. лв. за българско дипломатическо представителство в Рияд – столицата на Саудитска Арабия. Към посолството ще има и търговско-икономическа служба. Обнадеждаващо беше и посещението на емира на Катар у нас през март, което се случи на фона на изключително дълбоката и тежка криза между малката държава и редица нейни съседи начело със Саудитска Арабия.
Очевидни са ползите от засилването на отношенията
с тези страни и можем само да се надяваме, че скоро ще започнат да дават реални, положителни резултати.
Ако набляга на икономическите връзки и стои настрана от политическо-военните конфликти, страната ни има шанс да възобнови присъствието си в един от най-важните райони на планетата. Това обаче ще е голямо предизвикателство пред българската дипломация, която трябва да съобрази множество величини – от безспирния арабско-израелски конфликт, през враждите между самите араби, до собствената ни безразсъдност (като необузданата продажба на българско леко оръжие и муниции в Близкия изток и Северна Африка, които често попадат в ръцете на различни въоръжени групи, включително терористични).
