- Вече осем години правите "Джаз за деца". Приемате ли тази инициатива като просветителска задача?
- Има нещо такова, но не се приемам чак толкова насериозно. Има хора, които са мечтали да са преподаватели - в консерваторията или в музикалното училище. Моите цели бяха и са да свиря, да (се) забавлявам, да се развивам. И на базата на това, което съм научил - когато свирим пред децата, да им преподавам също, но много деликатно.
- На тях, забелязвам, им е много приятен близкият контакт с инструментите - да видят, да пипнат... Доста различно от един стандартен урок.
- На урок детето отива, слуша, упражнява се - става или не става. Много често послушните деца завършват музикалното училище, но това не означава, че тъкмо те са най-талантливите и ще успеят. Понякога това са някои непослушни, които идват да пипат тромпета по време на шоуто - аз често им го давам, имам няколко не много скъпи инструмента за тази цел. Понякога има и повреди, но това докосване си струва. Вижте това пиано зад нас - ако е заключено цял ден, то е мъртво. Ако от време на време идва някой да посвири - има някакъв живот.
- Има ли разлика в свиренето за възрастни и за деца?
- Свиря еднакво искрено, независимо каква публика стои срещу мен. По документи съм трети тромпетист в биг бенда на националното радио. В БНР традиционно мениджмънтът е на едно средно ниво, както е в повечето държавни институции. Но там имаме вярна публика. Един от четвъртъците всеки месец имаме концерт, който се посещава от 100-200 души. Това е нещо, което в много клубове се случва абсолютно всяка вечер, обаче хората, които идват в радиото, са наистина запалени фенове на биг бенда. Тази публика е важна за нас. Пред нея свириш по един начин, а когато отидеш в един клуб, където предишната вечер са свирили твоите основни конкуренти, а утре вечер - американци, тогава свириш по друг. Не задължително по-добре или по-зле - просто по различен начин, има повече творчество. Да свириш на детски концерт например е лесно от гледна точка на това дали ще изсвириш някой грешен тон - не е толкова взискателна публиката; но ако знаеш, че на последния ред седи дори един музикант, ти свириш само за него. Така че внимаваме, особено тромпетистите - ние сме хора с голямо его, всеки тромпетист мисли, че е най-добрият на света.
- Какво дава тромпетът, което другите инструменти нямат?
- Той е рицарски инструмент. Навремето най-отпред са вървели тромпети и тромбони и са плашили врага. По-късно открих и баладите, красивите мелодии, солата, импровизациите. Тромпетът ти позволява да свириш във всички жанрове.
- Като щатен музикант в биг бенда, солидаризирате ли се с протестите на колегите си от музикалните състави на радиото?
- Разбира се! Аз съм от сравнително "младите" музиканти в биг бенда – свиря в него от шест години. Дълго време нямаше сила, която да ме накара да отида в радиото. Имал съм покани в различни периоди, но нямах доверие на институцията, на това, което се свиреше. Биг бендът бе известен повече като поп оркестър, но когато Антони Дончев дойде, промени концепцията. Неговото присъствие и лична покана ме накараха да приема. Съставът ни в момента е на изключително високо ниво – Петър Момчев, Димитър Льолев, Васил Енчев, Атанас Хаджиев, Борис Петров, Димитър Шанов, Мартин Ташев... Този сезон с нас ще свири и испанският саксофонист Арнау Гарофе. Антони често кани талантливи млади и утвърдени световни музиканти за солисти, което преди не се случваше, а е важно за развитието на оркестъра.
Отделен е въпросът, че хората, които ни ръководят, са назначени просто на една службица някъде из тази огромна институция - и ако утре направят един конкурс, 90% от тях биха отпаднали. Това е абсолютно сигурно, включително и в оркестрите. Но все пак мисля, че ако се заложи на кадърни хора, на мениджъри, които са се доказали, и има почтеност в разпределението на средствата - нещо, което в момента го няма, е възможно заплатите да се вдигнат. Истината е, че в днешно време много световни столици закриха националните си биг бендове и дори симфоничните оркестри. Скопие няма биг бенд, оркестърът на берлинското радио вече не съществува. Нещата минават на свободен принцип - може и тук да стане така, ако на някого целта му е да унищожи тези състави, които са събрали част от елита на музикалното ни съсловие. Ето и народния оркестър - там има страхотни музиканти: Костадин Генчев, Димитър Христов, Недялко Недялков, Пейо Пеев - това са хора, които композират и свирят по света и са признати. Но фактът е, че те работят тук, записват българска музика (едно от нещата, с които се гордея, е моят диск, посветен на българските джаз композитори); и биг бендът прави същото.
- В последното десетилетие наблюдаваме джазов ренесанс у нас.
- Явно е, че джазът е някаква мода. В последните години много хора дойдоха от чужбина да живеят тук. Миналата седмица на концерт във Варна се запознах с добър испански тромпетист, който свири в Софийската филхармония. Според него по-добре се живее в България, отколкото в Испания. Като музикант - примерно ако береш ягоди, може би в Испания е по-добре. Може би пазарът е наситен там, конкуренцията е по-голяма, но момчето е дошло тук и аз много се радвам, че се превръщаме в една европейска столица на джаза и на музиката изобщо.
Фестивалната сцена също се развива, понякога на най-необичайни места. В село Кърпачево, община Летница, будни хора направиха нов фестивал - "Джаз под звездите на Деветашкото плато". „Джаз форум Стара Загора” според всички е едно от най-сериозните музикални събития у нас - там заслугата е не само на общината, но и на голяма общност от хора, които обичат джаза. Вече 7 години с общи усилия успяваме да предложим стойностна програма и високо качество.
- Т.е. ентусиазмът на някакъв кръг хора движи тази сцена?
- Ентусиазмът трябва да надделее над статуквото. В София, колкото и да ви се струва нереално, общината не помага толкова, колкото някои по-малки общини - Плевен, Велико Търново, Варна,... Работим на мускули, в клубове, няма правилно разпределение на бюджета за култура. Най-вече заради липсата на отговорност и прозрачност. Мисля, че доста хора в Министерството на културата не могат вечер да се погледнат в огледалото и да кажат - днес аз бях честен към творците, към публиката, към България... Ако човек разчита на тези институции, най-добре е да се откаже. Ако не чака на тях, а върши своята работа - да е по-добър и да е искрен в това, което прави - успява.
