Докато "Рома" трупаше впечатляващия си багаж от над 300 (!) награди и номинации, всички научиха, че това са семейните спомени на самия Куарон. Първият мексиканец, носител на "Оскар" за режисура (след "Рома" вече са два), автор на впечатляващ спектър филми от "Гравитация" и "Хари Потър 3" до "Малка принцеса" и "И твойта майка също", той се заема с тази история като с проекта на живота си. Алфонсо Куарон пише сценария, режисира, подбира участниците в уморителни кастинги, стои зад камерата и дори монтира филма, който излиза в каталога на "Нетфликс" и поради своите достойнства разпалва и без това взривоопасните страсти около стрийминг услугата и все по-намаляващата роля на киносалоните като място за гледане на качествено кино.

Малкият екран, впрочем, съдържа риска от принизяване на визуалния разкош и мащаб на "Рома" до латино тв сага. Затова е хубаво, че България се нареди сред държавите с (макар и лимитирани) прожекции на голям екран. "София филм фест" показа трикратно филма в НДК и Дома на киното, за съжаление, повече няма да има - той ще е достъпен вече само за клиентите на "Нетфликс" и на Замунда. 

"Рома" е заснет в черно-бяло и носи усещането за семеен албум, но сниман от някой от големите майстори на фотографията. Естетически съвършените, широкоформатни сцени демонстрират не само какво е научил Куарон от своя оператор виртуоз Емануел Любецки, но и собствените му виждания за кадрирането и композицията. Всеки кадър от "Рома" е завършено произведение на изкуството. Тази рецензия можеше да свърши много бързо, ако филмът бе само това. Но той увлича и в повествователно отношение, въвлича зрителя в живота на буржоазното семейство от Мексико Сити през бурните 1970-1971 г. и му връчва first person гледна точка за живота в къщата и извън. Тя не е на малкия Алфонсо, който носи екранното име Пепе, а на домашната помощница индианка (Ялица Апарисио, дебют в киното). 

Началните минути на филма са време за внимателна инвентаризация на дома, с всеки негов обитател и детайл. Той е тяхната крепост, тяхното убежище. Всеки път, когато камерата излезе извън него, животът околовръст ще шуми, трещи, бибитка, свири на духови; ще нахлуе в съдбата на възрастните и децата със своите многобройни бедствия и аварии - земетресение, пожар, почти удавяне, студентски метеж с жертви, раждане и смърт. Дори раздялата между майката и бащата е оповестена далеч от защитните стени, някъде на брега на океана. 

В дома най-големият риск е господарката да се скара на "тъпото слугинче" (както любовникът на героинята Клео пренебрежително я нарича) или кучето да маркира алеята за коли. Аналог на тази смълчана почти като катедрала къща е самата Клео. Семпло момиче с домакинска престилка, неособено изрядно в домашните задължения, но и неизменният душеприказчик, свидетел и утешител на всички във фамилията. Най-малкото момче, което ще стане известен режисьор, я доверява в своите фантазии - "когато бях голям", а старателно скриваният от всички други разпад на брака не е тайна за нея. Ялица Апарисио е безизразна, безстрастна, почти безмълвна в тази роля, според мен слабост на филма. Според режисьора навярно е търсен ефект, който подчертава нейната непоклатимост, както и социалната стратификация в историята.

"80-90% от филма са почерпени от паметта ми, - казва Куарон - от събития, на които съм присъствал и които държах да възпроизведа в детайли. Исках да разбера алхимичния процес, при който семейства се получават не задължително по кръвна линия, а по линия на привързаностите." Той гради разказа си плавно, привидно пестеливо, но панорамно и последователно - нищо не убягва от окото на камерата му. Сюжетът е доста мелодраматичен и понякога даже е трудно да бъде наречен "сюжет", но е честно описание на истинския живот в едно семейство, на неговия бит и душевност. И то чудно красиво описание.