„За упрека, че писателите не живеят, а само описват света: нищо подобно – животът се умножава по две“; „Хвърлям хляба си по водите, а трохите отиват при други...“; „Бързам,  през купове и грошове, към смъртта“. Четвъртата книга на Поли Муканова „Сизиф дали е бил щастлив?“ е кълбо от фрагменти - уловени и забавени моменти от живота с изместено като в синкопа силно време. От мечтание до гняв, от езеро без лотоси до заблудата за абсолюта, Поли рисува лицата на един разпаднат на парчета свят, упорито опитващ да се слепи.

„Кълна се в шарените чадъри, че утре ще изгрее слънце“, обещава Поли за още ненастъпилия ден. И тъкмо да се усмихнеш, запътен натам, когато те препъва стълбата: „Приказка за стълбата. Всеки на различно стъпало“.

Това е втората книга на Муканова, ориентирана към фрагмента, след Amor Fati (2012), и други две поетически пътувания – „Мигове в кибритена кутийка“ (2009) и „Мидите имат две страни“ (2015).

„Фрагментът би трябвало да е кратко есе. В един от своите известни „Фрагменти“ Далчев казва, че „есето е смесица от поезия и философия, дето мисълта е основата, а образът – само средство или повод; то е една поезия, преодоляна и следователно изгубена“. Но при самия Далчев, в неговите фрагменти, поезията съвсем не е изгубена. Също и фрагментите на Поли Муканова, събрани в книгата „Сизиф дали е бил щастлив?“ (изд. „Ерго“), са обединени от нейния особен поетичен глас“, пише за Муканова Владимир Левчев. „С тези фрагменти съм подпрял развалините си“ – гласи един от последните редове в знаменитата, сложна и енигматична поема на Т. С. Елиът „Пустата земя“, пише Левчев.  „Сизиф дали е бил щастлив?“ – отговорът на Поли потърсете в паузата между редовете.

* * *           

Бюрокрации, декларации, администрации... фрустрации.

Подпис: Аз

* * *

Сметки без кръчмаря. Сама се наливам на бара.

* * *

Като жаба, която скача в различни посоки – нямам собствен лотос. Никаква стабилност в езерото.

* * *

Питат го за нечетливия „разписан“ почерк – вие в рода сигурно имате лекари. Не – болни имаме. Болни.

* * *

Самочувствието златни врати отваря. Хиляди сезами биват приласкани, Аладине!

* * *

Бели книги за черни дни – няма по-точно определяне на опита, който ни носи житейското. Натрупваме и накрая го отнасяме в черното на смъртта.

* * *

Да правиш на мравката път, означава, че искаш да запазиш в цялост мравуняка. В цялост – естеството.

* * *

В памет на Георги Хинчев

Единствената ранимост е посрещането на смъртта. Останалото е отлагано колебание. Достойнството не може да е цел, затова рядкост са онези, които го постигат. Да си достоен, e призвание, не всекиму отредена мисия.

Наближаваше ранният следобед, а тя още не знаеше какво се бе случило през деня. Този път информационната агенция, в която работеше, бе изпреварена от личната хроника. Преди полунощ смъртта проговори – намести се в нова отвъдност.

* * *

На гробищата, преди да поставя цветето, така устремена сред редовете, парцелите, за части от секундата очаквах срещата, с надежда, че някой ще се появи отвъд съня живот.

* * *

Чаша вино, която да утоли реалността – да я притъпи в утайка.

* * *

Дъждът прави уюта по-дълбок. Хората – по-сплотени. Кълна се в шарените чадъри, че утре ще изгрее слънце.

* * *

Помня от баба ми репликата „Няма по-страшно нещо от войната“. Сама преживяла Втората световна война. Споменът за сирените още отекваше, както и козунаците за Великден – оставени да втасат под снарядите...

* * *

Единственото заблуждение е, че сме абсолютни.