Ако никой не пита какво е тя, знам какво е. Ако трябва да обясня - не, не знам. Край на шегата с Августин, но в нея има и болка, и истина. А може би историята на българската литературна критика от Нешо Бончев насам е историята на страха от нейната изначална неопределеност и неопределимост. Миналото прелива от случаи, в които един, забележете, отрицателен текст е разпознаван от своя автор като литературнокритически, но авторът на критикуваната творба го смята за журналистически, тоест намира го за по-долен. И ако не друго, нарича го гнусен памфлет. Случаят е друг, когато текстът за новоиздадената книга е положителен: тогава, справедливо или не, рецензентът бива обявен от околните за неин пиар - и отново критическата рецензия напуска територията на литературата... Има ли тогава споделимо знание какво точно назоваваме критическа рецензия и изобщо литературнокритическа практика? Няма, разбира се, и слава Богу.
Самосъзнанието на българските литературни критици сочи, че от Освобождението насам българската литературна критика

е в постоянна криза -

и независимо дали я има или няма, машинално заявяваме, че критика у нас още или вече не съществува... Затова хронично пишем програмни статии и манифести - и критиката винаги започва със самите нас. Това, разбира се, й създава твърде карикатурен образ, но имам достатъчно доказателства, според които през последните 28 години литературните критици се занимават много повече с делегитимирания статус на своя "занаят или изкуство", отколкото да пишат литературнокритически рецензии или обзори. И този процес ескалира толкова повече, колкото повече нараства медийният натиск върху литературата изобщо, колкото повече взаимно се усилват комерсиализацията на медиите и комерсиализацията на литературата.
Медиите са най-удобното обяснение за всичко това, което емоционално преживяваме като крах на критиката изобщо - не само в литературата, но и в киното и театъра, в музиката, в пластичните изкуства... Тоталното господство на медиите се оказа най-самонатрапващото се алиби за абдикацията на интелектуалните елити от критическата функция - след като за обяснение на критическия упадък ползвахме (и тук списъкът е дълъг) постмодернизма, глобализацията, разрушаването на демократичните устои, визуалната революция, самодоволството и самодостатъчността на академичния изказ, книгоиздателския и книгоразпространителния си натиск.
Разбира се, стигна се дотам, че един от най-авторитетните български литературни теоретици и културолози - Александър Кьосев - предизвикателно за втори път заяви, че българска литература като система

вече не съществува.

И с това мнозина литературни критици оправдаха напускането на критическото поле към по-доходоносни дейности. Това обаче не попречи на възможността да обясняват своя отказ от внимателни и бавни литературни занимания с вулгарността на медиите, които иначе дискретно ухажват. За мен проблемът е не само структурен, той е и персонален - и иде реч дали ще останеш като литературнокритически Гюро Михайлов в литературата, когато тя вече не е политическият гръбнак на обществото и когато "високата" словесност е в слаба позиция. Нещата обаче се обръщат...
...А оперативната литературна критика не започва с нас. И за мен още по-значима е обратната гледна точка - не от литературата към медиите, а от медиите към литературата. През 1982 г. проф. Тодор Абазов публикува в книгата си "Словото като позиция" статията "Литературната критика във всекидневник". Още няма интернет, да не говорим за "Фейсбук". Берлинската стена е на мястото си. Някогашният зам. главен редактор на в. "Народна култура" Абазов пише, че съвременните средства за масова информация тиражират един критически текст в много повече екземпляри, отколкото специализираните издания и издателствата изобщо; поради политическия си контекст литературната критика в масовите издания придобива допълнителен публицистичен нюанс; малобройната публика на сравнително обширните рецензии в специализираните издания не се поддава лесно на влияния, за разлика от публиката на масовите вестници и списания. Най-тежката му - медийна! - критика на литературната критика в българските всекидневници гласи, че тя в много отношения (по предмет, метод, изложение, аргументация и, ако щете, лексика) дублира, само че в умален вид критиката в литературния печат.

При това е писана от хора без специална литературна нагласа.

Отгръщам страницата "Книги" на вестник "Сега" от 19 май т.г. - безспорно най-добрата страница за книги в български всекидневник. Тя, потретям, е посветена на книгите, не на литературата. Слава Богу, за разлика от доскорошната практика, страницата е подписана - знаем кой поема отговорност за тези често микроскопични текстове и кой си е направил труда за една седмица да прочете 14 книги. Слава Богу, в някои случаи са отбелязани дори имената на преводачите - защото как да пропуснеш Иглика Василева, превела "Промяна" на Лив Улман, или преводачката от португалски Даринка Кирчева, превела разказите на Кларис Лиспектор. Другаде обаче имената на преводачите не виждам - няма я преводачката Мария Петкова на "Руската култура" от Дмитрий Лихачов, най-застъпеното - заради предстоящия 24 май - издание на страницата.
Да продължим да четем. В рубриката "Витрина" е отбелязан на първо място и с 4 изречения романът "Битието" от Владимир Зарев, първи том от трилогия. Текстът завършва така: "Разказва за важните за героите събития". Че за какво друго да разказва един роман? (Прочее, много обичам иронията на автора на страницата Петко Тодоров.) Останалите текстове във витрината на "Сега" са за детективски, криминални и военни романи. Те са преразказани надве-натри в три-четири изречения, но са снабдени с корица, както и останалите книги. Оценката е тайно вградена в скептичния преразказ. Двата текста - за книгите на Лив Улман и на Кларис Лиспектор - са построени по сходен начин: обрамчени са с цитати от текста на самите книги, а тънката плънка на Тодоров е от пресекливи нервни констатации. Текстът за книгата "Още" на Хакан Гюндай се появява на страницата вероятно заради актуалността на емигрантската криза - затова е и озаглавен "Каналджийството като литература"...

Най-интригуващият текст е посветен,

разбира се, на знаменития труд на акад. Лихачов. Той също е наситен с много цитати, но най-любопитен е финалът му: "Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух - Кирил и Методий. И чуждите завоеватели да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата", пише на паметника му. Откриха го през 2016 г. в "Обеля". Някой да е чул? А той е превъзходен фураж за антикомунистическата пропаганда, но нашенският неолиберален доктринер, като чуе Русия, и се хваща за кобура. Лихачов в "Обеля". Лучников - в центъра на София. Гътнахме бюста на руския шпионин Владимир Заимов, вдигнахме на английския шпионин Г.М. Димитров. Толкова за оперетата "Паметници". И т.н. Така е и не е така. Точно е и не съвсем. Ефектно е, но тук ли му е мястото. А и все пак паметникът на Лихачов е на бул. "Дмитрий Лихачов".
Да се върнем обаче към статията на Абазов. Дали написаното от уважаемия Петко Тодоров, където и да е в този и предишни съботни броеве, дублира академичната критика? Няма нужда да привеждам цитати: категорично не... Но дали написаното дори за книгата на Лихачов изобщо е литературна критика? Днес критиката във всекидневниците вече не дублира критиката във специализирания печат. В най-често срещания случай тя дублира, окепазявайки ги, прессъобщенията на издателствата и блърбовете на кориците. За кого е писана тази критика тогава? Какъв образ на читател е вграден в нея? Или направо е образ на купувач? Или всекидневникът ще се сметне сам себе си за изискан, ако на неговите страници има новинарски съобщения за книги, ако социалната му критика e през книги?
Някога бедата на критиката в масовите издания беше нейната свръхлитературност. Днес проблемът е споделен между литературата и самите медии.